Безусловна капитулация
Резюме
Съдържание
Предговор
Въведение към Част I
Бог
Човекът
Законът
Времето
Обобщение на Част I
Въведение към Част II
Семейството
Църквата
Държавата
Икономиката
Обобщение на Част II
Въведение към Част III
Божието Царство
Стратегия за господство
Обобщение на Част III
Заключение

   

Безусловна капитулация
  Home    от Гари Норт  

 

9

БОЖИЕТО ЦАРСТВО

Най-доброто място, от което да започнем изследването на Божието царство, е да се обърнем към притчите и аналогиите относно царството, които Исус даде на Своите ученици. Някои от тях са това, което бихме могли да наречем “притчи за джобен наръчник,” занимаващи се с икономически аналогии. Притчата за талантите е един пример (Матея 25:14-30), или притчата за умния настойник (Лука 16:1-11), или притчата за несправедливия слуга (Матея 18:23-35), или за нивата, в която е скрито съкровище (Матея 13:44), или за аналогията със скъпоценния бисер (Матея 13:45-46). Други такива са “земеделските притчи,” като притчата за четирите почви (Матея 13:3-23), или притчата за синаповото семе (Матея 13:31-32). Но една от най-показателните е притчата за житото и плевелите. “Друга притча им предложи, като каза: Небесното царство се оприличава на човек, който е посял добро семе на нивата си; но, когато спяха хората, неприятелят му дойде та пося и плевели между житото, и си отиде. И когато поникна стволът и завърза плод, тогава се появиха и плевелите. А слугите на домакина дойдоха и му казаха, Господине, не пося ли ти добро семе на нивата си? тогава откъде са плевелите? Той им каза, Някой неприятел е сторил това. А слугите му казаха, Като е тъй, искаш ли да идем да ги оплевим? А той каза, Не искам; да не би, като плевите плевелите, да оскубите заедно с тях и житото. Оставете да растат и двете заедно до жътва; а във време на жътва ще река на жътварите, Съберете първо плевелите, и вържете ги на снопове за изгаряне; а житото приберете в житницата ми” (Матея 13:24-30).

Тази притча обърка Неговите ученици. Тя беше съзнателно предназначена да обърка множествата, които идваха да Го слушат, както Той обясни: “Всичко това Исус изказа на народа с притчи, и без притчи не им говореше; за да се изпълни реченото чрез пророка, който казва: Ще отворя устата си в притчи; ще изкажа скритото още от създанието на света” (Матея 13:34-35). Когато учениците Му Го питаха защо говори винаги с притчи, Той им каза: “Защото на вас е дадено да знаете тайните на небесното царство, а на тях не е дадено” (Матея 13:11). Той говори в притчи, цитирайки Исая 6:9-10, за да държи слушателите в тъмнина: “Защото сърцето на тия хора е задебеляло, и с ушите си тежко чуват, и очите си затвориха; да не би да видят с очите си, и да чуят с ушите си, и да разберат със сърцето си, и да се обърнат, и Аз да ги изцеля” (Матея 13:15). Винаги е имало хора които не харесват идеята, че Бог съзнателно крие спасителната благодат на благовестието от някои бунтовни хора, но Той го прави. Исая го казва, Христос го казва и Павел го казва (Деяния 28:27).

И така, учениците бяха объркани от притчата за житото и плевелите. Христос им я обясни. “А в отговор Той каза: Сеячът на доброто семе е Човешкият Син; нивата е светът; доброто семе, това са децата на царството; а плевелите са децата на лукавия; неприятелят, който ги пося, е дяволът; жътвата е свършека на века; а жътварите са ангели. И тъй, както събират плевелите и ги изгарят в огън, така ще бъде и при свършека на века. Човешкият Син ще изпрати ангелите Си, които ще съберат от царството Му всичко, което съблазнява, и ония, които вършат беззаконие, и ще ги хвърлят в огнената пещ; там ще бъде плач и скърцане със зъби” (Матея 13:37-42). И окончателното тържество: “Тогава праведните ще блеснат като слънцето в царството на своя Баща. Който има уши да слуша, нека слуша” (Матея 13:43).

Плевелите и житото продължават да растат заедно в нивата. Няма изкореняване нито на плевелите, нито на житото до последния ден на съда. Това е изключително важно като разбиране за Божия план за историята. Историята се развива като нива, засята с два вида семена. Едното семе расте към праведност, а другото расте към погибел. Но двете растат едно до друго в света. Нито едно не бива изкоренено преди своето време и двете биват извадени в последния ден. Всяко семе изработва своята собствена съдба и всяко семе се развива според своите същностни характеристики. Това е притча, описваща продължителността на историята на земята. Няма прекъсване в развитието на двете семена. Няма предварително изваждане на житото. От семена до напълно израстнали растения, няма прекъсване в процеса. След това идва деня на жътвата, който е ден на изгаряне на плевелите.

Ако някой разглежда притчите за царството, вижда това схващане за историческата продължителност повторено навсякъде. Притчата за талантите учи, че всеки човек развива своя капитал, изработвайки следствията от своята вяра, в отговорно или безотговорно настойничество. Накрая идва денят, когато Господарят се връща. Отново и отново притчите сочат към продължителността в историята, като добрите хора и лошите хора работят един до друг в един и същи свят, до връщането на Бога в крайния съд. Има само едно завръщане. Има само един съд. Има само един период на награди и наказания. Няма никакво голямо междинно преломно прекъсване в развитието на двата принципа, доброто или злото. Злите семена не получават предупреждение за надвисналото осъждение. Няма период, в който житото да е извадено, а след това засято отново след период от време, което би свидетелствувало на плевелите за това, което идва в края на времето.

Говорейки за крайния съд, Христос инструктира Своите ученици: “И както Ноевите дни, така ще бъде идването на Човешкия Син. Защото, както в ония дни преди потопа, ядяха и пиеха, женеха се и се омъжваха, до деня, когато Ной влезе в ковчега, и не усетиха, докато дойде потопът и завлече всички, така ще бъде и идването на Човешкия Син” (Матея 24:37-39). Преди големия потоп е нямало прекъсване в историята, каза Христос. Нямаше предупреждение, че върху тях е надвиснала голяма промяна. Нямаше никакво предупреждение. Те не можеха да погледнат назад и да видят нещо подобно на Потопа да се е случвало преди. Нищо като Потопа не се е случвало и нищо като него няма да се случи, както дъгата ни свидетелствува (Битие 9:15-17). Но денят на съда е подобен на потопа в този смисъл: той е мощен разделителен момент, в който синовете на Сатана окончателно ще загинат, а Божиите синове няма да загинат. Естествените синове ще загинат, а осиновените синове няма да загинат. И не трябва да си помисляме да пропуснем идеята на думите на Христос: няма да има никакво предупреждение, никакво преломно събитие, което да прекъсва обичайните житейски дейности, за да тръби тревога за етичните синове на Сатана.

Това е което Библията учи за Божието царство. За много от вас то може да изглежда много странно. Може би идеята за съда звучи твърде невероятна, и ще посочите продължителността на историята, за да докажете твърдението си. Мога добре да разбера този подход към такова послание за идеща погибел. Това е същият отговор, който съвременниците на Ной дадоха на Ной. Но това, което ме удивява, е, че има буквално милиони християни, които не вярват, че тези притчи учат за развитието на доброто и злото. Те вярват, че ще има значително преломно събитие, може би повече от едно, в което Христос първо ще дойде за Своите хора (житото), ще ги събере в небето, и ще ги държи там седем години. След това ще ги посее отново, освен че вече те ще бъдат напълно израстнали и вече пожънати, до самите плевели, и, за да станат нещата още по-сложни, ще засее нивата отново с още една партида житни семена. Как ли плевелите биха пропуснали значимостта на тези събития? Какво предупреждение за радикално преломното събитие, което ще дойде, а именно, последният ден! Но Христос каза, че в този последен ден хората ще вършат своята работа както беше преди потопа в Ноевите дни – не след потопа, не след като е било обявено някакво голямо предупреждение, но преди това. Ако наистина идва едно голямо историческо прекъсване между засяването на Христовото царство и окончателната жътва, защо никоя от притчите или аналогиите на нашия Господ въобще не споменава такова бъдещо събитие или събития?

Ако трябва да приемем насериозно притчите, тогава ще трябва да започнем да мислим за продължителността на историята между Петдесятница и крайния съд. Ако няма идващо голямо прекъсване, което ще раздели този период на два или повече периода, тогава каквото и да стане със света, плътта, дявола и църквата (институционалната), трябва да стане без пряка, катаклична интервенция, нито от Бога, нито от Сатана. Процесът ще бъде процес на растеж или на разлагане. Процесът може да бъде прилив или отлив, насочен към победа на църквата или поражение на църквата, във времето и на земята. Но това, което не е възможно да бъде вярно, е, че процесът на поражение или победа за църквата ще бъде прекъснат и обърнат от пряката, видима физическа интервенция на Исус Христос и Неговите ангели. Няма да се случи никакъв прелом във времето, който да прекрати самите исторически процеси с едно катаклично прекъсване. Християните не трябва да основават своите надежди за колективна или лична победа върху исторически безпрецедентно събитие в историята, което всъщност е унищожението на историята. Те ще плуват или ще потъват, ще печелят или ще губят, във времето и на земята, чрез същите процеси, които виждаме и днес, макар че скоростта ще увеличава или намалява според етичната съобразеност на човека с Божия закон или неговия бунт срещу този закон.

 

Растеж

“Друга притча им предложи, казвайки: Небесното царство прилича на синапово зърно, което човек взе та го пося на нивата си; което наистина е по-малко от всичките семена, но, когато порасте, е по-голямо от злаковете, и става дърво, така че небесните птици идват и се подслоняват под клончетата му” (Матея 13:31-32). От нещо малко до нещо значително, от нещо почти невидимо до нещо, което дава подкрепа и подслон: това е начинът, по който царството действува на земята. Това е процес на растеж – постепенен, не катакличен – който води до неговата видимост сред хората и неговата поддръжка на хората.

“Друга притча им каза: Небесното царство прилича на квас, който една жена взе и замеси в три мери брашно, докато вкисна всичкото” (Матея 13:33). Преди всичко, преди някой веднага да започне да си прави изводи, квасът не е символ на греха. Евреите не трябваше да ядат квасен хляб на Пасхата, но квасният хляб се използваше в жертвата на примирителния принос (Левит 7:13). Квасният хляб се принасяше като първи плод на Господа, тоест най-доброто от производителността на семейството: “Да донесете от жилищата си за движим принос два хляба, които да бъдат две десети чисто брашно, изпечени с квас, като първи плодове на Господа” (Левит 23:17). Квасът е най-доброто, което един човек има да предложи, хлябът, който той яде с удоволствие. Това е приносът на човека към Бога. Пасхата изключваше кваса. На Пасхата хората ядяха също горчиви треви със своя безквасен хляб (Изход 12:8). Този хляб и горчивите треви символизират трудните времена в Египет, света, от който Бог ги е избавил. Безквасният хляб не изисква допълнително време, необходимо за вкисване на тестото – символ на голям исторически прелом, защото Бог ги избави от Египет за една нощ. Безквасният хляб символизира Божието избавление за една нощ, тъй като той не е най-доброто от това, което човекът има да принесе пред Бога. Бог се намеси пряко в ежедневните дела на Своите хора и ги избави от горчивите треви и безквасния хляб. Той ги избави и ги заведе в земя, в която текат реки от мляко и мед, земя, в която хората имат благосъстоянието и времето да пекат и да ядат квасен хляб. Те трябваше да принасят този хляб пред Бога с благодарности. Квасът е символ на времето, на продължителността и на господството.

Но какво беше значението на безквасния хляб? Защо евреите трябваше да го ядат на Пасхата? Защо трябваше да изхвърлят всеки квасен хляб от земята за една седмица преди празника? (Изход 12:15). Тъй като първоначалната Пасха беше празнувана в Египет. Това, което трябваше да се изчисти отсред тях преди да напуснат земята, беше квасът на Египет. Той беше символ на египетското общество и следователно на египетската религия. Квасният хляб беше представителен за добрия живот в Египет, на всички онези ползи в Египет, които биха ги изкушавали да се върнат. Затова Бог изискваше от тях да празнуват едно преломно събитие, тяхното избавление за една нощ от робството. Те не трябваше да вземат квас със себе си – нищо от египетските богове или религиозни практики, или култура – което да им служи и след това.

Веднъж като влязоха в земята на Ханаан като победители, те трябваше да ядат квасен хляб и да го принасят като примирителен принос пред Бога. Това беше квасният хляб на приноса на първите плодове. Ето защо християните трябва да ядат квасен хляб когато празнуват Причастието (Господната вечеря). Той е символ на победа. Ние сега сме в настъпление носейки кваса на святостта обратно в Египет, обратно във Вавилон. Ние сме квасът на света, не като извращаваме безквасния хляб, но като го “изправяме” – довеждайки посланието за спасение до войските на Сатана, събаряйки идолите в човешките сърца. Божият свят квас трябва да замести несвятия квас на Сатана в тестото на създанието. Следователно квасът не е символ на грях и поквара, а символ на растеж и господство. Въпросът не е “безквасно” царство срещу “квасно” царство; въпросът е какъв (чий) квас. Въпросът не е “господство срещу не господство”; въпросът е чие господство. Тестото (създанието) е тук. Чий квас ще го изпълни, Божият или този на Сатана?

Царството е като квас. Християнството е маята и то има заквасващо действие върху езическото, сатанинско общество около себе си. То прониква в цялото общество, карайки го да се повдига. Хлябът, който се произвежда от този квас, е предпочитаният хляб. В древни времена – всъщност, до 19-ти век – хлябът е бил считан за същността на живота, за символ на живота. Той е бил източникът на храненето на хората. “Давай ни ежедневния хляб,” трябва да молим Бога (Матея 6:11). Божието царство е силата, която произвежда хляба с добро качество, който хората търсят. Символизмът трябва да е очевиден: християнството прави живота радостен за човека. То дава на човека най-доброто. То е всичко, което хората наистина искат, когато имат време и пари да го постигнат. Квасът иска време, за да свърши своето дело. Квасът е символ на историческата продължителност. Хората могат да чакат за своя квасен хляб, защото Бог им дава достатъчно време за действието на Неговия духовен квас. Те може да не разбират как действува той, как духовните последствия се разпространяват в тяхното общество и го правят да е вкусно, както не разбират как маята действува, за да направи квасен хляб, но те могат да видят надигането на тестото и могат да видят прогресивните последствия от кваса на царството. Те могат да погледнат в топлата фурна и да видят надигналия се хляб. Ако наистина следваме докрай тази аналогия, можем да посочим факта, че тестото на няколко пъти се удря преди последното изпичане, почти както светът удря царството; но маята върши своето дело, ако пламъците на фурната не бъдат запалени предварително. Ако тестото се постави на пълната горещина на фурната преди маята да е свършила своето дело, и тестото, и маята изгарят и изгорялата маса трябва да се изхвърли. Но ако има достатъчно време, маята върши своята работа и резултатът е хляба, който хората предпочитат.

Какво чудесно описание на Божието царство! Християните работят с наличния обществен материал, стремейки се да го обогатят, да се разпространят в него, да го превърнат в нещо качествено. Те знаят, че ще успеят, точно както маята устява в тестото, ако има достатъчно време да свърши своето дело. Това е, което Бог ни обещава чрез аналогията на кваса: достатъчно време да завършим нашите индивидуални и колективни задачи. Той ни казва, че Неговото царство ще произведе желания хляб. Това ще отнеме време. То може да и няколко удряния, като Бог, чрез враждебността на света, притиска изпълненото с мая тесто на човешките общества. Но крайният резултат е гарантиран.

Но какво да кажем за ужасните неща, от които целият свят страда? Какво да кажем за проливането на кръв, хаоса, страха? Думите на Христос за известни на много християни: “И ще чуете за войни и военни слухове; но внимавайте да не се смущавате; понеже трябва да станат; но това още не е краят” (Матея 24:6). Думите може да са известни, но дали наистина християните ги разбират? Исус обяви едно забележително пророчество: ще има войни и слухове за войни. Трябва да очакваме това. Не трябва да се смущаваме. Защо? Защото краят още не е дошъл. Но как да знаем, че краят още не близо? Именно защото има войни и слухове за войни. Защо съвременните християни не могат да разберат това? Понеже чуваме за войни и защото войните все още продължават, ние знаем, че краят не е дошъл. Не трябва да се смущаваме, защото това също ще премине. Кое ще премине? Войните и слуховете за войни. Това, което Христос каза на Своите ученици с абсолютно ясни думи, е следното: трябва да дойде епоха, в която християните няма да бъдат обградени с войни и слухове за войни. И този период няма да бъде след деня на съда, защото краят още не е дошъл. Кога ще дойде краят? След период, в който хората не воюват и слуховете за война окончателно престанат. Какво друго биха могли да означават думите на Христос? Знамението за Неговите хора, че краят не е близо, е самото съществуване на войни и слухове за войни. Защото, докато те съществуват, краят не е дошъл. След като те престанат, можем да започнем да мислим сериозно за възможността за края на този грешен свят. Когато светът е покорен на Божията слава, тогава сме изправени пред нарастващата възможност за края. Когато маята е извършила своето обществено дело и хората най-после ядат качествения квасен хляб, който християнската мая е произвела, тогава те могат да разсъждават върху крайния съд. Когато всички хора имат пред очите си свидетелството на Бога за успеха на Неговия закон и успеха на Неговите посланици във въвеждането на мир и справедливост в света, тогава бунтовниците ще имат нещо, срещу което да се разбунтуват в това последно отчаяно действие на Сатана и неговото множество (Откровение 20:7-9а). Този бунт ще бъде незабавно смазан (Откровение 20:9б-10).

Една от най-успешните лъжи на Сатана е, че християните гледат на своите поражения на бойното поле на вярата, че слушат слуховете за войни и гледат войните на своите телевизионни екрани (“На живо и пряко по сателита: ядрен холокост! Пълни подробности в единадесет часа.”), и заключават, че Исус идва скоро. Но Исус не идва скоро, ако приемем Неговите думи такива, каквито са. Ние все още сме обградени от войни и слухове за войни. Божият процес на притискане все още продължава. Маята все още не е свършила своето дело. Тестото не е готово за фурната. Не е дошло времето за печене на общественото тесто. Все още има войни и слухове за войни; следователно, краят още не е дошъл.

Възможно да се твърди, че Христос е имал предвид, че войните и слуховете за войните ще продължават и че християните ще бъдат удряни до хипотетичното първо завръщане на Христос, когато само Неговите хора ще бъдат грабнати в небето, след което Той отново ще се върне с тях (вече напълно преобразени, в своите съвършени тела) в сила, за да установи Своето земно царство. Това може да се тълкува като епохата на фурната, когато Божият квасен хляб ще бъде изпечен и хората ще се обичат едни други и ще ядат хляба на правдата в мир. Така войните и слуховете за войни могат да се считат като показващи първото завръщане на Христос и следователно нашият край – нашият предварителен край – наистина ще дойде сред войни и военни слухове. Но това тълкуване е в явно противоречие на Христовите притчи за царството, които лежат на идеята за продължителността в историята, нежеланието на Бога да отдели житото от плевелите до крайния съд, когато плевелите ще бъдат изгорени. Според това неправилно тълкуване плевелите не биват изгорени при хипотетичното първо завръщане на Христос в сила, което трябва да бъде последвано от хилядагодишно пряко царуване, във времето и на земята. Плевелите остават в нивата, заедно със смес от напълно изкупени християни в тяхното ново, съвършено човешко естество (1 Коринтяни 15:52), заедно с новоповярвали в Христа в своите нормални тела – такива, в които християните днес воюват – и самите плевели. Какво земеделие е това? Каква земеделска притча може да се съобрази с това земеделие на прекъсвания, земеделие на преждевременно изкореняване?

Това, което съвременните християни са изоставили, е схващането за бавния, но постоянен растеж. Християните понякога искат победа за църквата, във времето и на земята, преди крайния съд. Те вярват в нея. Но те са толкова обезсърчени от белезите на сегашното безсилие на църквата и видимата власт на войските на Сатана, че заключават, че се нуждаят от божествено чудо, радикално преломна интервенция в историята, която да им донесе обществената и политическата победа, за която копнеят. Това е била грешката на евреите по времето на Исус: те са очаквали месията да установи незабавно успешно юдейско царство в малката Палестина. Това е причината тълпите да се втурнат да приветствуват Исус в Ерусалим в началото на седмицата на Пасхата, а в края на седмицата да Го разпънат, когато Той не им даде това, което искаха: чудо, което да ги издигне до пълната власт, въпреки техния провал да упражняват власт на земята по условията на Божия закон. Те отхвърлиха главното средство, използвано в Божията задача за господството. Те нарушиха условията на Неговия мирен договор. Те непрекъснато нарушаваха Неговия открит закон, замествайки го с човешки думи. Но те очакваха месия да постави право в ръцете им ключовете за господството. Христос отхвърли тяхното предложение за земно царуване по техните беззаконни, нарушаващи договора условия. Те го разпънаха.

Не е ли това основно което съвременната църква иска? Не очакват ли християните от Бога да ги издигне за една нощ от новобранци почти до капитани? Някои от тях са още ефрейтори, но очакват да станат старши офицери, за предпочитане полковници, с едно повишаване. Християните искат да станат маршали, както местните ефрейтори в Африка станаха маршали веднага след изтеглянето на британците и французите. Но какъв вид маршал можем да очакваме по този начин? Видяхме “маршалите” в африканските “демокрации.” Преди сто години бихме ги нарекли племенни тирани. Хора в Африка, които нямат представа какво е царство, издигат себе си от “доживотен президент” до “доживотен император.” И след няколко години те биват убивани. Наистина кратко царуване. Но християните очакват Христос да ги катапултира от техните настоящи проблеми и да застане зад тях, като космически голям брат, в идещото царство, където той ще управлява пряко на земята. Той ще ни казва точно какво да правим и ще ни подкрепя всеки ден, всяка минута. Той ще ни даде напълно централизирана политическа система и ние ще бъдем покорни бюрократи, без инициатива, без да отказваме нещо, без да правим грешки и без да напредваме в отговорност. Ще служим в едно реално царство като въображаеми управители. Ще изпълняваме даваните ни заповеди. Няма да узряваме лично. Бог ще покорява земята, използвайки ни като груби инструменти, тъй като не сме успели да я покорим като зрели настойници. Ще си останем вечни некадърници.

Такъв възглед е послание за поражение. Той означава, че Божият план в Едем е бил успешно осуетен от Сатана. Надеждата на Бога да види човека, конкретно създаден да упражнява господство, действително да упражнява господство като верен, напълно отговорен подчинен, е била унищожена. В края на краищата Бог прекратява експеримента. “Слез долу, Синко,” казва Той на Исус, “и оправи тази бъркотия. Те не могат да управляват, не могат да изградят нищо вечно, те са купчина некадърници и Ти ще трябва да се намесиш там и да оправиш нещата. Не давай на никого от тях и грам лична отговорност. Не позволявай на никого от тях да взема независими решения. От сега нататък никакви грешки. Омръзнали са Ми техните грешки. Те са само смет. Дай им техните офицерски пагони, направи всеки от тях поне младши лейтенант, но Ти давай всяка заповед. Те не могат сами да завържат и връзките на обувките си, без да направят някаква бъркотия.”

И отговорът на Сатана? “Точно това Ти казах и аз. Аз Ти го казах за Йов, а Ти го казваш сега и за тях. Те пренебрегнаха Твоя закон. Те не биха поели никаква сериозна отговорност. Те са обществено безсилни. Плановете за Твоето царство са провал. Със сигурност, Ти си Голямото Нещо. Ти винаги можеш да се намесиш и да оправиш нещата. Всеки знае това. Но Твоят план е провален, Твоите надежди за човека са илюзия, защото не си планирал мен. Аз Те възпрях. Аз обърках Твоите планове. Аз може да не съм Всемогъщия, но със сигурност съм доста могъщ. Аз съм достатъчно могъщ, за да проваля самото определение, което Ти даде на човека, самото естество, от което си го направил: човек на господството. Той не е човек на господството. Той не е нищо друго освен един ръждясал робот. Това е, Боже, Твоето велико произведение на изкуството, венецът на създанието, съществото, което притежава самия Твой образ, не е нищо повече от дишащ робот. Личност? Глупости. Той е робот. Ти си прав, човекът не може да върже и собствените си обувки; дори и Твоето осиновяване не може да промени това. Аз може и да отида в огненото езеро, но аз доказах моите твърдения. Твоят младши лейтенант, изкупеният човек, не е повече младши лейтенант от някой новобранец. И аз съм този, който ти направи всичко това!”

Християните твърде често вярват в това. Може би те не са мислили за следствията от своята надежда за преждевременно грабване в облаците и своето хипотетично завръщане в прославени тела, за да управляват на земята като роботи-бюрократи, но те трябва да се замислят за това. Те са отрекли реалността на притчите за растежа. Те са отрекли реалността на Божията задача за господството. Милиони от тях открито отричат своето задължение да използват Божия открит закон като средство за господство или като каквото и да било друго нещо. Но те си държат надеждите за повишение. Всички искат да станат офицери, но малко от тях искат да учат в училището за офицери. Новобранският център, вярват те, е всичко, което могат да направят. Това е точно каквото поколението на изхода си мислеше, и те измряха в пустинята. Те всички измряха в новобранския център, освен Исус Навиев и Халев.

Притчите за растежа показват изпълнението на Божия план, във времето и на земята. Те показват постепенно нарастване на кваса на благовестието. Те показват разширяването на Божието царство, във времето и на земята, докато квасът прави нещо хранително от грешното тесто на създанието. Падналото тесто ще се надигне. Нужен е квас. Нужен е натиск. Нужно е време. Но падналото тесто на проклетото създание ще нараства. Бог обещава това. Но християните все още отказват да го повярват. Когато Христос обяви “Божието царство се оприличава на . . . ;” те отговарят, “О, хайде де, не може да бъде така. Не, то всъщност е така . . .” Някои християни го заместват с притчата за изкорененото жито, което след това бива засадено отново, макар и напълно зряло, до все още растящиге плевели и заедно с новозасято жито. Други, които вярват в историческата продължителност, отхвърлят това видение за преждевременното изкореняване. Но те също нямат увереност в Христовия земен квас. Те ни уверяват в тържеството на земния квас на Сатана. Квасът на Сатана постепенно ще изтласка малкото останали следи от обществения квас на Христос. Едва при крайния съд Христос ще се върне в сила, изведнъж ще премахне кваса на Сатана и изведнъж ще запали фурната, оставяйки Своя земен квас, Църквата, да извърши изведнъж своето дело, надигайки тестото в самата фурна. С други думи, техният възглед за кваса на Църквата нарушава цялата аналогия, тоест, постепенното нарастване на тестото преди окончателното изпичане във фурната.

И двата подхода са много популярни. Който и от двата пътя да поеме човек, той изоставя аналогията за кваса. Той изоставя аналогията за богоугодния растеж с течение на времето. Той изоставя явното поучение на Христос относно истинското естество на Неговото царство. Той може да отрича продължителността на растежа (изкорененото жито). Той може да отрича продължителността на победата (квасът на Сатана печели). Христовото господство трябва да се провали, във времето и на земята. При втория възглед, квасът на Сатана тържествува и Бог дори не се занимава да преминава през етапа на “дишащия робот,” с прякото управление на Христос, лично, чрез Своите роботи. Бог просто изтрива историята, изтривайки Сатана. Бог изкупва земята за един миг, превръщайки Своите хора в напълно изкупени, съвършени хора на господството, които сега могат да упражняват господство над напълно изкупеното създание. Едемската градина е била провал като учебен център за господството; земята на Ханаан също е била провал като учебен център за господството; и накрая, Църквата на Исус Христос, Новият Ерусалим, завършва като исторически провал като учебен център за господството. Нищо не успява, така че Бог в миг на око ще унищожи Своята програма и ще се намеси благодатно, за да ни поднесе победата на поднос. Ето една ревизирана версия на притчата за синаповото зърно: справедлива и мигновена присъда (тъй като времето, Божият закон и етичното подчинение на Христовата Църква на Господаря очевидно са се провалили, и тъй като проповядването на благовестието се е провалило, и тъй като християнските институции са се провалили), и веднага: мигновено синапово дърво. Край на продължителността.

Какво очаква от нас Бог да постигнем, пълна победа? Да. Дали Той очаква от нас да постигнем пълна победа, във времето и на земята? Не. Той не дава пълна победа на проклетото човечество. Павловото първо послание към Коринтската църква говори за това в пълни подробности. Ние трябва да се променим в миг на око (1 Коринтяни 15:52). Крайното преломно събитие, възнесението на светиите (понякога наричано “грабването”) и тяхното мигновено преобразяване, довежда крайния съд и създаването на нов свят, тази крайна фурна, в която се пече изпълненото с квас, нарастнало царство. Петър пише: “А Господният ден ще дойде като крадец, когато небето ще премине с бучене, а стихиите нажежени ще се стопят, и земята и каквото се е вършило по нея ще изчезнат. Прочее, понеже всичко това ще се стопи, какви трябва да сте вие в своя живот и в благочестие, като очаквате и копнеете за идването на Божия ден, поради който небето възпламенено ще се стопи, и стихиите нажежени ще се разложат! А според обещанието Му очакваме ново небе и нова земя, в които да живее правда” (2 Петрово 3:10-13). Цялата земя ще бъде изгорена, произвеждайки нов хляб. Цялата земя подлежи на това окончателно преобразяване. Това означава, че дотогава цялата земя ще е била изпълнена с кваса на благовестието – не съвършено, но готова за фурната. Тогава нашите тела ще бъдат преобразени, прославени, защото “плът и кръв не могат да наследят Божието царство, нито тленното наследяват нетлението” (1 Коринтяни 15:50). Продължителността на историята най-сетне бива прекъсната. Това е краят на света.

Но това е идеята: това е краят на целия свят. Коя област от живота ще избегне това окончателно изгаряне? Коя част от вкисналото тесто ще остане недокосната от ослепителната горещина на фурната? Коя част от хляба ще бъде оставена неизпечена? Никоя. Границите на Божието царство са границите на цялата земя. Задачата на всеки християнин е да служи като мая за грешния свят. Това е задача, която не може законно да бъде избягната. Можем ли да посочим цели части от незаквасеното тесто и да кажем: “Е, това не е отговорност на християните. Божият закон не важи там. Задачата за господството не покрива тази зона. Сатана напълно притежава този район”? Какво притежава Сатана? Нали и самите врати на ада не могат да устоят срещу Църквата (Матея 16:18)? Сатана няма право на собственост върху нищо. Той изгуби правата си на кръста. Или, казано по-добре, неговият наемен договор беше прекратен. Исус обяви това във видението, което даде на Йоан: “Станах мъртъв, и ето, живея до вечни векове; и имам ключовете на смъртта и ада” (Откровение 1:18). Сатана е беззаконен присвоител. Светът принадлежи на Бога и Той го е определил за наше наследство. Но на нас е казано да го покорим, да си го изискаме от Бога като покажем нашето посвещение на условията на Неговия мирен договор с нас. Ние завладяваме чрез проповядването на благовестието. Нашият меч е мечът на благовестието. Нашата задача все още е да покоряваме земята и чрез меча на благовестието ние ще победим.

 

Последната крепост

Има твърде много християни, които са чели изявлението на Христос относно вратите на ада, които няма да надделеят над Църквата. Те тълкуват тези думи така, като че ли Христос е казал: “. . . и вратите на Църквата ще надделеят срещу ада.” Те смятат Сатана за военачалник на атакуваща армия, а ние вярно защитаваме Божията крепост. Ние очакваме нашите продоволствия да бъдат отрязани. Очакваме дажби за водата. Очакваме да видим нашите другари поразявани от снайперистите на огромната армия на Сатана. Но ние знаем, че накрая вратите на Църквата ще надделеят. Свиващите се граници на Христовото царство няма да се смалят до нищо. Знаем, че в момента, в който всичко изглежда изгубено, Христос ще дойде яздещ на бял кон, с основната армия. Ще чуем тръбата, свиреща “Атака!” точно преди сатанинските нашественици да съборят вратите. Ще видят те! Те ще бъдат победени точно преди да са постигнали победата, а ние ще победим точно преди да загинем.

Кои сме “ние” в тази преработен притча? Какво сме постигнали “ние”? Задържали сме крепостта. Малкото парче земя, което развява знамето на Исус, ще бъде защитено. Голяма работа. Това, което Бог каза на Адам да прави, и каквото каза на Ной да прави, беше да увеличава Неговото царство по лицето на цялата земя. Той обяви нашата пълна отговорност в тази задача за господството. Христос слезе като наш Върховен Съюзен Главнокомандуващ и обяви: “Даде Ми се всяка власт на небето и на земята. Затова идете и научете всичките народи, и кръщавайте ги в името на Отца и Сина и Святия Дух, като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал; и ето Аз съм с вас през всичките дни до края на света. Амин” (Матея 28:18-20). Така че с какво се гордеем? Че сме защитили крепостта? Че сме били готови да се бием до последния човек? Че сме предпазили знамето на Христос да не бъде разкъсано от множеството на Сатана? Ние, тоест християните, живеещи във времето и на земята, сме победителите? В какъв смисъл? Устояхме, разбира се, и почти бяхме изтребени? Не завладяхме нищо, не разширихме нищо и почти бяхме победени. Че ние не свършихме дори и работата, която израилтяните свършиха в Ханаан. Те трябваше да изтребят ханаанците, но само успяха да изгонят някои от тях. И в този последен ден ще бъдем като ханаанците пред евреите: защитавайки крепостта, като нашите крака са опрени в стените на малкия град, правейки най-доброто, което можем, за да не позволим да бъдем победени и молейки се горещо Божиите свръхестествени войски да се явят и да ни избяват от надвиснало поражение – последното поражение. “Но да не се предаваме! Вратите на Църквата ще надделеят срещу ада! На бойниците, момчета, и не стреляйте, докато не видите бялото на очите им! Не се предавайте, момчета, ще има почетни медали за нас, когато Исус дойде с основната армия!”

Почетни медали? За кого? За купчина непокорни хора? За купчина страхливи некадърници, които прострелват краката си на всяко трето зареждане? За защита на крепостта от всички посоки, когато им е било заповядано да напредват във всички посоки?

Съвременната църква гледа на себе си като резерв. Основната армия е в небесата, а ние сме резервите, воюващи за защитата на крепостта на Христос. Защо Христос не изпраща основните сили не е много ясно. Резервите са забележително некадърни. Армията ги мобилизира и ги изпраща, за да задържат позициите, докато основната армия дойде. В края на краищата, не можете да очаквате много от резервите. Никой не го очаква. Всичко, което те могат да правят, е да задържат позицията, докато дойде избавлението.

Тази картина е напълно погрешна. Църквата, от деня на Петдесятница, представлява настъпваща армия. Църквата е основната армия. Резервите са в небето, очакващи да нанесат окончателния, съкрушителен удар върху силите на Сатана. Ангелите служат на хората. Ние ще съдим ангелите (1 Коринтяни 6:3). Ние сме направени по Божия образ; ангелите не са. На нас ни е възложена работата по господството, не на ангелите. Ние атакуваме територията на Сатана, а не обратното. Сатана, а не ние, се опитва да задържи крепостта. Ние знаем, че неговата крепост няма да устои в този последен ден. Войските на Сатана ще бъдат обкръжени в тази последна крепост точно преди Сатана да опита едно последно контранастъпление, когато ангелите ще дойдат да доведат крайния съд върху този свят. Божиите ангели изпълняват крайните заключителни действия. Основата на победата вече ще е била установена: проповядването на спасителната благодат на Исус Христос и налагането на мирния договор на Неговото царство върху всяка нация, върху всеки човек.

Християните трябва да изхвърлят лъжата на Сатана, а именно, че църквата не е основната армия по време на своето пребиваване на земята. “Тържествуващата църква” в небето не може да помогне на онези от нас, които сме тук. Всичко, което църквата в небето може да прави, е да хвали Бога и да вика: “Докога, Господарю святи и истинни, не ще съдиш и въздадеш на живеещите по земята за нашата кръв?” (Откровение 6:10). Христос чака Неговата Църква да обкръжи последната крепост на Сатана. Христос чака действието на кваса да замести кваса на Сатана в тестото на създанието. Но съвременната църква не може да повярва в това. Тя гледа на себе си като обкръжена, крепост по крепост, деноминация по деноминация. Всяка крепост вижда как други крепости падат пред Сатана: пред теологичния либерализъм, пред еволюционизма, пред марксизма, пред “либералната теология.” Малкото крепости, които са останали, са пълни с обезсърчени войски. “Христос просто трябва да дойде скоро с основната армия. Ние не вярваме, че можем да спечелим сега. Твърде много сме разпръснали своите войски.” Всяка малка група е обкръжена. “Те ни отрязаха едни от други и сега ще ни превземат един по един.” Най-доброто, което всеки гарнизон може да се надява да постигне, е да бъде последната оставаща крепост, когато Христос най-после изпрати основните сили. Всеки иска да бъде последния малък отряд, който е все още на краката си. За днешните християни това се счита за голяма победа. Това е мисленето на резервите, и при това на “зелените” резерви.

Християните отдават твърде голямо значение на ангелите. Ангелите са могъщи и Божиите ангели ни защитават от дяволските ангели, а понякога и от дяволските земни войски (4 Царе 6:15-20). Но те не са толкова важни в човешката история, иначе Бог би разкрил повече за тях. Това, срещу което Бог наистина ни предупреждава, е грехът: да служим за злите цели на Сатана, да се покланяме на други богове освен Бога на Библията. Това, което е централно за човешката история, не е сравнителната мощ на ангелските армии, а етичните решения на хората. Сатана привлече със себе си само една трета от ангелите (Откровение 12:4), така че ако въпросът беше за сравнителната мощ на двете армии, въпросът щеше да бъде решен още по времето на Христос или дори преди да бъде създаден човекът. Това би трябвало да ни каже, че ангелите са второстепенни. Това, което е първостепенно, е войната между царството на Сатана и Божието царство, във времето и на земята. Ангелите са нашите резерви; ние не сме ангелските резерви. Хората на Сатана имат паднали ангели, които им служат, до деня, когато самите тези ангели ще атакуват самите земни сили на Сатана (защото неговото царство е разделено), както Откровение показва: “И като затръби петият ангел, видях една звезда паднала на земята от небето, на която се даде ключът от бездънната пропаст. И тя отвори бездънната пропаст; и дим се издигна от пропастта като дим от голяма пещ; и слънцето и въздуха потъмняха от дима на пропастта. И от дима излязоха скакалци по земята; и даде им се сила както е силата, която имат земните скорпиони. Но им се заръча да не повреждат тревата по земята, нито някое зеленище, нито някое дърво, а само такива хора, които нямат Божия печат на челата си. и позволи им се, не да ги убиват, но да ги мъчат пет месеца; и болката беше като болка от скорпион когато ожили човека” (Откровение 9:1-5). Кой бива мъчен? Последователите на Сатана. Това ни напомня за язвите в Египет, когато жреците на Фараона успяваха само да прибавят към язвата, наложена от Бога, но не и да премахнат язвата. Египет се оказа в по-лошо положение поради връзката на Египетските жреци с демоничното множество на Сатана: повече жаби (Изход 8:7), а не по-малко жаби. Фараонът може и тайно да се е зарадвал, когато те се опитаха да демонстрират своето равенство с Мойсей и Аарон, като прибавят към язвата на стършелите, но не успяха (Изход 8:18).

Като смятат ангелските множества за съществено важни фактори в развитието на Божия план, християните заблуждават себе си. Централният фактор в историята е Исус Христос, Въплъщението. Това ни показва къде се извоюват основните въпроси на историята и вечността: във времето и на земята. Между ангелските армии има сблъсъци, но те са второстепенни по своята важност. Царството на Сатана бива завладявано чрез благовестието, а не чрез грубата сила на Божието ангелско войнство. Задълженията по капитулацията са етични. Предложението за спасение не е отправено към ангелското войнство на Сатана, а към неговите земни войски. Християните биват свидетели на постепенното поражение на човешките сили на Сатана, защото Сатана понася непрекъснати дезертирания от своите хора. Когато силата на благовестието увеличи неговата зона на върховно господство, дори още повече хора ще дезертират. Той ще има само остатъци от армия, когато засвири последната тръба. Той ще се опитва да задържи последната крепост. И вратите на ада няма да надделеят.

 

Етапи на завладяването

Знаем, че първата стъпка в преобразяването на земята е Божията върховна благодат в даването на спасение на индивидите. Той новоражда хората, осиновява ги и изисква от тях признание на Неговото господство. Той всъщност взема от тях тяхната безусловна капитулация. Хората се спасяват по благодат, чрез вяра, а не чрез сами себе си; това е дар от Бога, за да не се похвали никой човек (Ефесяни 2:8-9).

Втората стъпка е отговорът на хората в приемането на задачата на Божия завет за господството. Хората трябва да покоряват земята (Битие 1:26-28; 9:1-7). Тази задача е в основата на човешкото естество и хората я изпълняват, или под господството на Сатана, или под господството на Христос. Сатанистите, нямайки автономен закон и следователно без средство за господство, не могат да изпълняват тази задача. Знаем, че в ада и слеед това в огненото езеро, хората са безсилни, бивайки пасивно поглъщани завинаги, “където червеят им не умира и огънят не угасва” (Марка 9:48). Когато един град се посипе със сол, той бива унищожен; нищо не расте на тази почва (Съдии 9:45). Малко сол действува като подправка, поради което християните биват наречени сол на земята (Матея 5:13) и солта беше задължителна при животинските жертви в Храма (Левит 2:13), но твърде много сол е знак за Божието пълно осъждение, поради което Лотовата жена беше превърната в стълб от сол (Битие 19:26). Това е проклятието на ада: пълно безсилие. “Защото всеки ще се осоли със сол и всяка жертва ще се осоли със сол” (Марка 9:49). Грехът изисква жертва и ако човек не избере да се облегне на Христовата жертва, тогава той самият ще стане жертва. Бунтовният човек става вечна жертва, горяща пред Бога.

Бог използва Своите хора като сол. Те са солта на земята, като подправка, но те също служат като сол за Сатана и неговото царство. Християните посоляват града на Сатана, унищожавайки го, правейки го да стане безсилен. Това е солта на благовестието. Тя е подправка за новородените и смърт за неновородените. То е като сол в яденето на човека: твърде малкото прави безвкусна храната, а твърде много ни прави болни.

Следователно, когато хората, които са новородени, вземат насериозно Божията задача за господството и възприемат Божия закон като свое средство за господство, те започват процеса на осоляване на царството на Сатана, което е другата страна на монетата на господството. Процъфтяването на Божието царство е посоляването на царството на Сатана.

Третата стъпка е използването на закона за покоряването на плътта на човека, а след това и на неговата среда. Болката на Павел относно войната между неговата плът и неговия дух ни казва срещу какво воюваме (Римляни 7). Така е и с Павловото описание на нашето духовно воюване в Ефесяни 6: “Облечете се в Божието всеоръжие, за да можете да устоите срещу хитростите на дявола” (ст. 11). Истина, праведност, благовестието на мира, щита на вярата, шлема на спасението, меча на духа и Божието слово: ето го нашето въоръжение (ст. 14-17). Божието слово ни дава нашите морални инструкции.

Божият закон също ни дава средство за външно господство. Бог обещава благословения за това общество, което се покори заветно пред Него и след това приеме условията на Неговия мирен договор (Второзаконие 8 и 28).

Четвърто, Божиите благословения започват да текат към Неговите хора. “Добрият оставя наследство за внуците си; а богатството на грешния се запазва за праведния” (Притчи 13:22). Както Бенджамин Франклин каза, честността е най-добрата политика. Капиталът тече към онези, които поемат отговорност, предвиждат точно бъдещето, планират да задоволят нуждите на потребителите с минимален разход и се отнасят честно към своите доставчици и потребители. Отново, Второзаконие 8 и 28 ни показват същността на този процес на прехвърляне на благосъстоянието. Тази програма за прехвърляне на благосъстоянието е чрез пазарна конкуренция и съобразяване с Божия закон. Царството на Сатана бива прогресивно декапитализирано.

Пето, принципът на настойничеството се разпространява навсякъде. Бог притежава цялата земя: “Господня е земята и всичко, което е в нея; вселената и тия, които живеят в нея” (Псалм 24:1). Настойникът трябва да признае пълната власт на своя Господар над него, но от него се очаква да управлява тази собственост вярно, ефективно и печелившо, както Исус учи в притчата за талантите (Матея 25:14-30). Бог в крайна сметка идва като Собственик, за да лиши от права за собственост онези, които не са признали Неговото абсолютно върховенство над Неговата собствена земя, както Исус предупреди евреите в Своята притча за лозето (Матея 21:33-41). Във всяка институция Бог лишава от права подчинените на Сатана и ги замества със Свои подчинени. За да запазят възложената си власт над земята, хората трябва да зачитат първоначалния собственик. Всичко е притежавано по наемен договор. Този наемен договор има прикрепени към него задължения и задълженията са изброени в Божия закон. Цялата идея за юбилейната година, когато на всеки 50 години земята на Ханаан се връщаше на първоначалните еврейски семейства, сочи към крайния Юбилей, когато Бог връща земята на Своите осиновени синове (Левит 25:8-17). Хората на господството откупуват – изкупват – всяка институция, която могат да изкупят, постепенно, до последния ден, точно както Яков откупи своето първородство от своя по-голям брат Исав, макар че Бог вече беше обещал първородството на Исав на Яков (Битие 25:23, 29-34). Когато Бог дава все повече капитал на Своите хора – повече пари, повече оръдия на труда, повече влияне – те могат да си позволят да заемат все повече от царството на Сатана, което той така или иначе държи незаконно. Божият закон започва да господствува във всяка област от живота, по лицето на цялата земя.

Шесто, издигането на ръководни позиции на онези, които се съобразяват с Неговия закон и които покоряват своята среда чрез съответните зъкони. Това е, което Бог каза, че ще стане с Израел, като народите се удивяват на законите на Израел (Второзаконие 4:5-8). Хората, които търсят отговорност на основата на своята вяра в Бога, обикновено получават отговорност от онези, които не искат да поемат отговорност. Йосиф беше управител в дома на Потифар, макар че официално беше роб (Битие 39:6). След това беше хвърлен в затвора и бързо стана истинския управител на затвора (Битие 39:22). Накрая той стана втори по власт в Египет (Битие 41:40-43). Нечестивите хора могат да упражняват господство само чрез сила, тъй като отхвърлят Божия закон, но Бог постепенно отнема тяхната сила. Сатана отказва да се подчини на някого или на нещо но господството винаги се упражнява от хората, които се подчиняват на Този, Който упражнява върховната власт. В последния ден Сатана става напълно подчинен, но тогава му се отнема всяка власт. Той никога не се предава и затова бива унищожен. Той отказва да се предаде безусловно на Бога; затова бива унищожен абсолютно.

Седмо, мирният договор навлиза във всички области от живота на тези общества, които безусловно се предадат на Бога. Цялото общество трябва да бъде поставено под господството. Обществата могат да управляват под Божията върховна власт, както Израел беше призван, или могат да плащат данък на Божието настъпващо царство, както народите далеч от Израел трябваше да правят (Второзаконие 20:10-11), или трябва да бъдат унищожени (Второзаконие 20:12-15). Няма избявление, няма специално убежище от това.

Осмо, това подбужда народите към ревност (Второзаконие 4:5-8). Те виждат мъдростта на Божия закон. Църквата трябва да бъде град на хълма, защото ние, християните, сме светлината на света (Матея 5:14). Не трябва да скриваме светлината си под шиника (Матея 5:15-16). Хората искат видими благословения. Тези благословения са продукт от обществен ред, който зачита Божия закон. Те трябва да получат благословенията при Божиите условия. Те трябва да капитулират. Всяко благословение, получено при други условия, освен Божия законов ред, е прелюдия към унищожение (Второзаконие 8:11-20).

Девето, дори евреите ще бъдат подбудени към ревност. Павел цитира Второзаконие 32:21 относно евреите: “Но казвам: Израил не е ли разбрал? Първо Мойсей казва: Аз ще ви раздразня до ревнуване с тия, които не са народ; с народ несмислен ще ви разгневя” (Римляни 10:19). Езичниците получиха голямото благословение. “Тогава казвам: Спънаха ли се та да паднат? Да не бъде! Но чрез тяхното отклонение дойде спасението на езичниците, за да ги възбуди към ревнивост” (Римляни 11:11). Това става средство за обръщане на остатъка от Израел в бъдещето, и когато те бъдат обърнати, казва Павел, само помислете за благословенията, които Бог ще излее на земята, като се има предвид, че падането на Израел беше източник на големи благословения за езическите народи. “А ако тяхното отклонение беше богатство за света, и тяхното отпадане – богатство за езичниците, колко повече тяхното пълно възстановяване!” (Римляни 11:12). Когато евреите получат своето обещание, ще дойде епохата на благословенията. Когато се покорят на Божия мирен договор, растежът на царството ще достигне зрелищни размери. Това е, което Павел има предвид с израза “колко повече.”

Това води до десето, експлозия на покаяния и благословения. Ако Бог отговаря на заветната вярност чрез благословения, само си помислете са последствията от широкоразпространеното покаяние сред евреите. Когато се изпълни числото на езичниците, тогава Израел ще се обърне (Римляни 11:25). Тогава разликата между евреин и езичник най-после ще бъде заличена в историята и Божието царство ще бъде обединено както никога преди.

Единадесето, Божието царство става наистина световно по своя мащаб. Това включва началото на възстановяването на проклетия свят. Тогава Бог прогресивно ще вдига проклятието. Един резултат ще бъде по-дългата продължителност на живота за човека. Това е предплащане за рая, който ще дойде след крайния съд. Бог казва: “Понеже, ето, създавам ново небе и нова земя; и предишните неща няма да се спомнят нито ще дойдат наум” (Исая 65:17). Но този процес на създаване е част от историята и ще завърши в последните пламъци. Той се вижда предварително, във времето и на земята. Как знаем това? Поради стих 20, едно от най-важните поучения в Библията относно Божиите предварителни благословения: “Там не ще има вече новородено, което да живее само няколко дни, нито старец, който да не е изпълнил дните си; защото дете ще умре стогодишният, а грешник, ако умре стогодишен, ще бъде считан за проклет.” Следователно, Исая 65:20 сочи към време преди крайния съд, когато хората все още умират и все още има грешници, но което напомня за високата продължителност на живота на хората, които живееха преди Ноевия потоп. Не е възможно този текст да се отнася за света след крайния съд, но той показва земни благословения, а именно, дълъг живот, които не съществуват в нашия свят. Тези думи не могат законно да бъдат “спиритуализирани.” Те се отнасят за живота на земята. Те се отнасят за конкретни благословения на земята. Това е благословение, което е предплащане за рая, свидетелство от Бога, че Той може да избави този паднал проклет свят. Това свидетелство, обаче, не е основано на коренно прекъсване в процесите на историята, а е свидетелство, което произтича от постепенното разширяване на Божието царство. В историята има продължителност, а във видимите дела има прогрес. Това не е някакво хипотетично вътрешно царство, а видимо царство от плът и кръв.

Дванадесето, силите на Сатана вече имат нещо конкретно обществено, срещу което да се разбунтуват. Те ще имат свидетелството за успеха на Божието царство, във времето и на земята, което да показва техния провал. Те ще трябва да се съобразяват външно, както шпионите правят, за да запазят видимите благословения на Бога. Те ще бъдат както бяха чужденците в земята на Израел: под закона, защитени от закона и благословени по закона. Те ще трябва да станат подчинени, за да получат достъп до благословенията. Но етично те не могат да останат подчинени завинаги. Сатана не можа в небето, така че няма да може и на земята. Нито ще могат неговите последователи. Но те трябва да се разбунтуват срещу нещо. Тяхното царство бива завладявано, не това на Христос. Те воюват със защитна стратегия; не ние. Те са притиснати в последната си крепост, не ние. Те ще се разбунтуват (Откровение 20:7-9а), но няма да успеят.

Тринадесето, бунтът на Сатана бива незабавно смазан от Христос и Неговите ангели (Откровение 20:9б-10). Сатана се опитва за последен път да победи Христос, но той се бунтува от позиция наслабост. В Едем той се опита да победи Бога, като използва Неговото създание, човечеството, срещу Него. Бог обърна хода на войната срещу Сатана. Той победи царството на Сатана, като използва човека като Свой инструмент за господство, точно както каза, че ще направи, в Битие 1:26-28. Сатана не може да претендира за победа. Той се е оказал неправ относно човешките последователи на Христос, точно както в случая с Йов, след като Бог каза на Йов какво всъщност е целял. В края на краищата, Бог не спаси Йов чрез чудодейна намеса. Бог спаси Йов чрез свидетелството на Своето слово, като внимателно учеше Йов на учението за Божието върховенство. След това Той възстанови здравето и благосъстоянието на Йов. Защо да очакваме нещо друго след ръста? Защо да очакваме победа на Сатана сега, когато той беше решително победен в предизвикателството си срещу Йов? В края на историята Христос и Неговите ангели видимо ще победят Сатана, когато той ще бъде затворен в ада, отчаяно надявайки се вратите на ада да надделеят срещу Църквата. Но историята на Христовото победоносно царство, във времето и на земята, вече ще е унищожила основата за тази последна надежда на Сатана.

Четиринадесето, крайният съд води до хвърлянето на Сатана в огненото езеро. Съдържанието на ада също бива хвърлено в езерото (Откровение 20:14). Това е краят на стремежа на Сатана за господство извън подчинението към Бога.

Петнадесето, Бог създава окончателна версия на новото небе и новата земя, в които расте дървото на вечния живот (Откровение 22:2). Сега хората имат достъп до него. То вече не е в Едем, където огнен меч възпира хората да не придобият достъп до дървото на основата на своите собствени дела и сила (Битие 3:24). Той показва, че Неговото предплащане за това окончателно жилище е показвало пълната истина.

Странно е, че християните днес не могат да видят програмата за завладяване, която Бог е постановил за Своите хора. Изглежда им липсва увереност в самите себе си. Липсва им увереност в тяхното разбиране за тяхната собствена отговорност. Те четат неправилно ясното учение на Библията, намирайки алтернативни тълкувания, които да премахнат тяхната вина за бездействието им. Те предпочитат да не признават своя личен етичен товар да се борят да изпълнят изискванията на Божията задача за господството. И дори когато признаят, че тази задача наистина е дадена на хората от Бога и все още е в сила, те заключават, че това е невъзможна задача и че Бог никога не е вярвал наистина, че новородените хора могат да изпълнят тази задача, във времето и на земята. Липсва им увереност в Божията програма за земна победа.

Би било много интересно да се върнем назад във времето на Съдиите, за да открием дали теолозите и популяризаторите на пораженческата вяра в онази епоха са пренаписвали Божията задача за господството относно Ханаан. Можем да се опитаме да си представим някои от възможните аргументи. Първият подход би могъл да бъде нещо като това: “Е, да, Бог ни каза или да изгоним ханаанците от земята, или да ги изтребим от лицето на земята. Но, разбира се, Неговият език трябва да се разбира като отнасящ се за духовна победа. Бог всъщност ни е позволил да завладяваме в Неговото име. Но не е задължително да правим нещо с боговете на Ханаан. Трябва да живеем така, като че ли успешно сме ги изгонили от земята. По принцип, ние сме го направили, тъй като сме изгонили боговете на Ханаан от нашите сърца, нашия живот и нашите събрания. Разбира се, ние живеем като чужденци в земята, която Бог е обещал за наше наследство (Съдии 2:34). Ние, обаче, не сме духовни чужденци в земята на обещанието. В никакъв случай! Ние живеем победонсно в земята – по хълмовете, може би, тъй като аморейците не биха ни позволили да слезем в долината, но победоносни в духа. И когато те най-после ни атакуват в нашите планински крепости, както знаем, че ще направят, и изгорят нашите защитени със стени градове, както със сигурност ще направят, ние ще устоим, молейки се към Бога за мъченичество или за Неговото победоносно завръщане с Неговите ангели, което окончателно ще докаже на всеки, че ние сме повече от победители.” Това е версията “продължителност на поражението,” позната също като победата на кваса на Сатана, във времето и на земята.

Друга разновидност може да бъде версията “временно прекъсване на поражението.” Тя би изглеждала като това: “Да, Бог каза на поколението, което излезе от Египет, че те могат да завладяват, ако са верни на Неговия завет. Но те не бяха верни на завета. Така че Бог премахна този завет. Той доведе нашите бащи на самите граници на земята (Второзаконие 34), но те не преминаха. Неговият завет е анулиран за нашия период от историята. Той ще доведе Своите хора в земята, изгонвайки напълно ханаанците от земята, но не преди да се върне в сила и мощ със Своите ангели. Тогава Той ще установи отново Своя завет със Своите хора и тогава ханаанците ще видят! Но Бог не е планирал нашето влизане в Ханаан. Наистина, ние сме тук, в земята, но Бог има нов управляващ принцип за нашето поколение. Ние трябва да проповядваме благовестието на хората в земята, но знаем, че те няма да повярват на големи множества и ще се опитат да ни изганят от земята. Но няма да успеят. Точно преди да се опитат, Христос ще се яви тайно и тайно ще ни вземе в небето. След седем години ще се върнем в нашите възстановени тела, за да служим като князе с Исус, подчинявайки ханаанците за хиляда години, изълнявайки Божията заповед, дадена на нашите прадеди в Египет. Така че не е наша отговорност да изгонваме ханаанците от земята. (Освен това, тези хора са силни!)”

Извинения, извинения, извинения: извиненията на човека никога не свършват. Проблемът е, че Бог не ги приема. Адам и Ева не се избавиха просто защото обвиниха някой друг за проблема.бог държи Своите хора отговорни за продължителна работа за покоряване на земята за Неговата слава чрез благодатта на закона.  Тази отговорност е върху всяко поколение и Бог очаква Неговите хора да разширят господството на Неговото царство, поколение след поколение, общество след общество. Той ни е казал, че християните могат да го направят и че Неговитехора в крайна сметка ще го направят. Може да отнеме хиляда години, но те ще го направят. Човекът е бил създаден именно с тази цел и Сатана няма да успее да осуети Божия план. Ангелите няма да получат похвалата за дългосрочното отстъпление на Сатана до неговата последна крепост; изкупените осиновени Божии синове ще получат похвалата, под Божието върховенство.

Възлагане на власт

Както видяхме в предишните глави, Божията институционална схема предвижда едновременно централно и местно вземане на решения. Бог е едновременно един и много. Неговото управление дава еднаква важност и на единството, и наразнообразието в живота. Но трябва да е очевидно, че Бог е главата. Той е крайната власт. Той е абсолютният суверен. Той е единственият истински източник на заповеди. Христос, като Въплътения Бог, който е едновременно напълно човек и напълно божествен, две природи в една Личност, в съюз, но без смесване, е единствената връзка между небето и земята. Никое друго същество, никоя друга институция, не може законно да отправя претенция за божественост. Никоя друга институция не е съвършена. Никой друг човек или институция не е безгрешен. Никой. Нито семейството, нито институционалната църква, нито държавата, нито икономиката.

Следователно, имаме система от допълващи се, конкуриращи се власти. Библията ни казва: “Където няма мъдро ръководене, народът пропада; а в многото съветници има безопасност” (Притчи 11:14). В многото законни власти също има безопасност, във времето и на земята. Всяка власт има своите задачи, определени от Божия закон, но никоя власт няма абсолютно върховенство в коя да е отделна област от живота. Само Бог има абсолютно върховенство. Следователно, Библията установява система от спирачки и баланси, а Божият закон дава опорната точка.

Трябва да има основна власт във всяка институция, но тази власт може да бъде предизвиквана от другите законни власти. Бащата трябва да управлява дома, но понякога съпругата може да надделее над него, както Ревека надделя над избора на Исак за злия Исав като син, който да получи благословението. (Тя беше ръководена от Божието обещание [Битие 25:23; 27:1-17].) Бащата, обаче, не може да убива децата си. Държавата може законно да ги защитава от смърт. Родителите могат да изберат да абортират нероденото дете, но Библията казва, че това е убийство и престъпниците трябва да бъдат екзекутирани, което би включвало и лекаря, който е съучаствувал (Изход 21:22-25).

Структурата на властта във всяка институция е йерархична, но тя никога не е абсолютна. Пред нея са поставени значителни спирачки от другите определени институции. Тя също е изправена пред възможността за обжалване пред по-висша институционална власт срещу по-нисша институционална власт. Правилната структура на отговорността е отдолу нагоре, от отговорния индивид към неговия началник. Човекът, който е отдолу, трябва да упражнява себевладение, но човекът отгоре може да постановява критерии за свършена работа, ако те са съобразени с Божия закон, и той може да надзирава изпълнението. Всяка институция действува като миниатюрен съд. Има изпълнителна власт, като главата на институцията установява общите правила, целите и стандартите за изпълнение, както и наказанията и поощренията. Но всяка действуваща система, която е с прекалена тежест на върха, става бюрократична, летаргична и непроизводителна. Никой човек не е всезнаещ. Никой човек не е Бог. Следователно, мъдрият човек децентрализира властта, правейки всеки подчинен напълно отговорен за своите действия, а мъдрият управител създава система за поощрения, която насърчава себемотивацията и себевладението. Тъй като никой човек не може да надзирава всичко, което е под неговата власт, мъдрият управител признава този факт и възлага властта надолу. Той я възлага именно защото иска да разшири своето собствено господство. Възлагането на власт не е отстъпление от отговорност, а същността на отговорността. Малко решения в живота са по-трудни, по-натоварени с отговорност, от избирането на подчинен, който да се заеме с определена задача. (Избирането на съпруга е един такъв пример.) Но то трябва да бъде направено, ако искаме институциите да растат. Всяка институция, която разчита на един централен управленчески комитет да постига нейните цели, ще бъде нестабилна, сляпа и крайно неефективна организация.

Бог възлага власт на човека. Той казва на човека да покори земята. Ако един върховен, всезнаещ, всемогъщ Бог възлага власт на едно създание, тогава е задължително хората да последват Бога в това. Голямата част от управлението трябва да бъде себевладение. Всъщност, голямата част от управлението вече е себевладение и система, която не е изградена върху тазипрезумпция, не може да се надява да успее в дълъг период от време.

Като създава теологии на отчаянието, хората са насърчили създаването на огромно централно управление, тоест държавата или институционалната църква, или комбинация от двете. Ако твърдим, че Бог се е провалил в Своя избор на способен подчинен, когато е възложил власт на човека, тогава самите ние се колебаем да възлагаме отговорност. Ако Всемогъщият Бог избра човека да покори земята, а човекът не само веднага дезертира от това назначение, но дезертира завинаги, въпреки Божията благодат, тогава каква надежда биха могли да имат хората в търсенето на подчинени, които ще станат ориентирани към господство и надеждни управители на самите себе си? Ако Божият план за покоряване на земята беше завинаги провален от Сатана, тогава само един глупак би възложил много власт на подчинен. При тази теологична презумпция един мъдър човек би държал за себе си всяка частица власт, която има, като че ли бъдещето му зависи от нея. Той никога не би развил институционални наредби, които насърчават независимостта на неговите подчинени. Той би възлагал само както човек възлага на машина или на напълно покорен слуга. Той би избирал само дишащи роботи, вървящи машини, познати като бюрократи, да изпълняват неговите цели.

Това е основно разбирането за хилядагодишното царство, което милиони християни имат днес. Според тях Бог е избрал неправилното същество да упражнява господство. Сатана управлява в сила на земята и бедният, жалък човек – дори (бихме могли да кажем и особено) новороденият човек – не може да се надява да тържествува, във времето и на земята. Така че Христос ще трябва да се намеси пряко в историческия процес, да премахне човека от всяка ръководна власт и да се върне физически, за да започне да дава заповеди на Своите слуги. Ако Бог трябва да се намеси пряко в историческите процеси и да промени историческите правила, за да установи Своето царство на земята (например, като смеси християни в преобразени тела с християни, повярвали след завръщането на Христос, да не говорим за слугите на дявола – плевелите – които въобще не биват премахнати от историята), тогава трябва да очакваме бюрократично царство на земята, такова, каквото човечеството никога не е виждало. Египетското бюрократично окрупняване изглежда като шега пред предполагаемото идещо Христово царство. Никога вече възложена власт. Никога вече отговорна индивидуалност. Никога вече лично съзряване чрез себевладение. Само масивна, нетърпяща въпроси система на бюрократично управление – йерархията, която ще сложи край на всички йерархии, пирамидата, която ще сложи край на всички пирамиди.

Всичко това следва пряко от конкретната теология на отчаянието. Тази теология на историческо поражение, този космически песимизъм относно способностите на новородените хора под Божието върховенство, води неизбежно до приемането на бюрокрацията. Онези, които се придържат към тази теология на историческо поражение и които също принадлежат към някоя неденоминационна църква без институционална йерархична верига – поне не такава, която да признаят – стават все по-песимистични по отношение на спирането на хода на социалистическия свят към бюрокрация. Сатана е завършеният бюрократ, който иска пряка власт, но който няма нито надеждна законова структура, нито подчинени, на които може да се вярва. Но неговото царство през този век е отблъснало християнските общества именно защото християните са се примирили с идеята за тържеството на бюрокрацията. Те не виждат защита срещу нея, освен ако Исус установи по-голяма и по-добра бюрокрация, когато дойде да управлява лично за хиляда години. “Ако не можеш да биеш системата, присъедини се към нея. Ако не можеш да се присъединиш, направи нещо подобно.”

Тъй като християните просто не вярват на Божията оценка, когато Той ги е избрал да управляват земята, без Божието физическо присъствие, те не вярват на самите себе си. Те не вярват в своите собствени оценки. Те нямат вяра в своите собствени независими и отговорни усилия да подчинят земята, под Бога и чрез Неговия закон. Те искат инструкции. Те искат да им казват какво да правят. Те се страхуват от отговорно себевладение.

Ние сме овце. Библията ни нарича овце. Но ние трябва да сме покорни овце и трябва да се стремим да станем овчари, както апостолите станаха овчари. Чрез себевладение под Божия закон и под Божиите законно учредени власти овцете могат да станат овчари. Тогава можем да станем управители. Като овце, ние никоге не трябва да забравяме гласа на Добрия Овчар (Йоана 10). Тойе източникът на нашата сила. Средството за повишаване от овце в овчари е чрез себевладение под Бога и според Неговия закон. Ние не трябва да ставаме духовни бюрократи – вечните човешки овце – а спазващи закона овчари (Йоана 21:15-17). Трябва да се научим да вярваме на оценката на онези, които ни възлагат нови отговорности, точно както дяконите трябва да вярват на оценката на ръководителите, които им възлагат отговорности (Деяния 6). Начинът да напредваме от овце към овчари е чрез непрекъснато възлагане на отговорност надолу, а не чрез непрекъснато разширяване на централизираната, бюрократична власт на върха.

 

Увереност и ръководство

За да може една успешна програмаза възлагане на отговорност да устои, църквата трябва да се убеди, че такава възложена власт може да произведе дългосрочни резултати. Църквата трябва да стане уверена в нашето земно бъдеще. Църквата трябва да стане убедена, че е чест да носиш нови отговорности, във времето и на земята, във всяка област от живота. Църквата – и с това аз имам предвид множеството християни, действуващи като хора на господството – трябва да стане убедена, че ние не сме Божието пушечно месо, че не сме предназначени да се защитаваме в последната крепост. Кой би искал да поеме отговорност за командването на обезверени войски, които сами не биха поели отговорност? Кой иска да води армия от некадърници, чийто собствен Главнокомандуващ им е бил казал, че армията е обречена на поражение във времето? Кой иска да бъде командуващ в една губеща кауза? Кой иска да ръководи войски, когато не е безопасно да възложиш власт на никой от своите подчинени – урок, който си научил от своя Главнокомандуващ, който също е допуснал тази грешка в началото на войната? Никой с малко разум не би го направил. И аз смятам, че това е главният фактор християните да нямат никой разумен човек, който да ги ръководи през този век. Или поне имат много, много малко разумни хора.

Каква трябва да бъде нашата първа стъпка в намирането на поколение от способни ръководители? Мойсей избра Исус Навиев да води Израел в земята, защото Исус Навиев беше единият от двамата съгледвачи, които преди 40 години се обърнаха към Израел, препоръчвайки на хората още тогава да влязат и да завладеят земята, която им беше обещана (Числа 14:6-10). Халев, единственият друг съгледвач, който се съгласи с Исус Навиев, също влезе в земята, както Бог каза (Числа 14:24). Само двама човека бяха оптимисти. Не много благоприятно начало за Израел в пустинята. Но Бог имаше цялото време, необходимо за постигане на Неговите цели. Той просто изчака всички възрастни да измрат, освен Халев и Исус Навиев. Тогава те пресякоха река Йордан и започнаха завладяването.

Младото поколение взе Божието слово по-насериозно от своите родители. Те влязоха в Ханаан, вярвайки, че Бог ще предаде всички народи на Ханаан в ръцете им. Те не останаха верни на тази вяра; не успяха да изгонят няколко от племената (Съдии 1). Те, обаче, бяха далеч по-уверени от поколението на изхода и далеч по-успешни.

Следователно, първата стъпка в откриването на надеждни ръководители е да се обърне парализиращият песимизъм на християнството през 20-ти век. Трябва да гледаме на Бога сериозно. Когато Бог даде на човека неговата задача за господството, Бог имаше предвид работа. Той беше сериозен. Той вгради в човека импулс към господство и само прогресивната демонизация на човека може да премахне този импулс. В ада и в огненото езеро импулсът към господство не може да намери израз. Часто от вечния ужас на ада е вечния провал на този импулс. За новородените хора, осиновените Божии синове, не може да има въпрос относно продължаването на задачата за господството. Тъй като тя е вградена в самото естество на човека – задачата, която определя целта на човека от самото начало – прогресивното етично възстановяване на понастоящем изкривения Божий образ в човека ще извади импулса за господство на първо място в живота на човека. Божието царство е етичен императив, но тъй като човекът носи Божия образ и вградената в него цел е да упражнява господство над Божието създание, Божието царство е също онтологичен императив – неизбежна част от естеството на новороденото човечество.

Израел определяше себе си според Божието обещание към Авраам (Битие 15:13-16). Бог щеше да даде на потомството на Авраам земята. Това беше безусловно обещание, защото Авраам се покори на Бога безусловно. Бог привлече Авраам при Себе Си. Той привлече Авраам от Ур Халдейски и Харан. Каза на Авраам какво ще направи за Авраамовите наследници и щеше да изпълни Своето обещание (Галатяни 3:16-19). Израел щеше да влезе в Ханаан. Израел беше предназначен да влезе в Ханаан. Но на Израел беше също заповядано да влезе в Ханаан и старото поколение отказа да се подчини. Тяхното наказание: да измрат в пустинята. Но Израел в края на краищата влезе в земята.

Изкупеното човечество трябва да покори земята. Това е Божията задача за господството. Ние не можем да избегнем нейните последствия, без да понесем наказание. Нашето поколение може да се опитва да избегне своите отговорности в това отношение. Нашето поколение може да продължава да се заблуждава, твърдейки, че обещанията на Библията за победа, във времето и на земята, трябва да се тълкуват само като духовни победи, вътрешанат победа над греха, но с безкрайни поражения във външния свят на обществото, докато накрая Христос се върне, за да ни избави от унищожение. Хората може да се опитват да оправдаят своя неуспех във видимия свят, като показват своята въображаема победа над греха в своя духовен живот. Християните, които правят това, ще гледат на институционалната църква като място за убежище, Божието пристанище в бурята, и ще се вглъбят вътре в себе си, занимавайки се с безкрайни бюрократични църковни кавги, които нямат практическо значение. Или християните може да имат друг подход и да се опитат да отложат установяването на Божието видимо царство докато Христос се върне физически, за да ни дава пълни инструкции, поставяйки ни на различни бюрократични постове, където ще имаме правото да следваме подробни заповеди от космическия Команден Пост. Главната Квартира ще издава изчерпателни заповеди и ние ще ги спазваме до последната буква. Никога вече няма да се наложи да вземаме отговорни решения, прилагайки буквата на закона към външните обстоятелства, без да се отклоняваме от духа на закона – труден, макар и отговорен процес. Следователно, няма да бъде наша отговорност, а отговорност на Христос, да изградим бъдещото видимо царство.

Като използват един от двата подхода, днешните християни се стремят да оправдаят своето обществено безсилие, своята липса на господство. Те интернализират царството, сочейки към някакви въображаеми победи вътре в техните души – победи, които никога не водят до обществено влияние. Или сочат към идещо преломно събитие, което ще им донесе само чрез създаването на масивна свръхестествена бюрокрация. Междувременно, и двата възгледа проповядват песимизъм относно сегашната епоха. И двата възгледа пророкуват видимо поражение на църквата в тази епоха. И двата възгледа създават желание за бягство от отговорностите на този свят – цялостните отговорности на общественото господство. Двата възгледа насърчават нашата бунтовна склонност да отхвърлим Бога, да откажем задачата за господството и да се оттеглим в едно затворено, изолирано общество, за да пеем нашите химни, да се молим с нашите молитви за избавление и да си ядем нашата паница леща.

Ние сме се опитали да продадем нашето първородство на дявола. Нека той да упражнява господство! Нека той да поема отговорности! Нека той да управлява във времето и на земята, ако само ни даде малко повече време да се молим и да пеем. Може би ако му дадем право да управлява временно, той ще бъде добър и ще ни остави на мира. Нека Сатана да управлява, ако ни остави на мира: това е “бойният вик” на християнството през 20-ти век.

Трябва да възкресим нашата надежда в Бога. Трябва да възкресим нашата надежда в Неговата добра оценка. Трябва да възкресим нашата надежда в самите себе си, като изкупени хора, така че с увереност да се заемем със задачата за господството. Трябва да си върнем увереността в силата на Божия открит закон като средство за господство. Нуждаем се от есхатология на победа, във времето и на земята – оптимизъм относно нашата способност да разширяваме господството и да завладяваме земята, изявявайки цялостното Божие царство, във времето и на земята, преди Христос окончателно да дойде победоносно, за да вземе Своите хора от един свят, чийто потенциал е изчерпан, защото Божиите хора са изпълнили условията на Божията задача за господството.

Това изисква безусловна капитулация. Трябва да се предадем на Божието абсолютно върховенство. Не трябва да изговаряме думите, “Божието върховенство,” ако всъщност имаме предвид, “Божието върховенство с малко върховенство и за човека.” Трябва непрекъснато да четем Йов 38-41, Римляни 9 и Ефесяни 1, докато осъзнаем Божието пълно върховенство. След това, като видим кой е наистина върховен, можем да имаме вяра в себе си, като изкупени и прогресивно възстановявани посланици на Бога на земята. Тогава, и само тогава, ще носим Божия мирен договор пред гражданите на смаляващото се и защитаващо се царство на Сатана, призовавайки ги да подпишат мирния договор сега, да приемат безусловно неговите капитулационни задължения и да направят завет с Бога на настъпващото царство. Онези, които са кротки пред Бога, ще наследят земята.

Царството на Сатана прилича много на Ерихон в дните на Исус Навиев. Божията църква има заповед за настъпление. Тя трябва да завладее земята, изгонвайки нейните жители. Сега не трябва да зиползваме сила както израилтяните, но трябва да използваме меча на Господа, проповядването на благовестието. Сега ние сме посланици, не съгледвачи. Ние обявяваме идването на царството. Предупреждаваме жителите на днешните градове за идващото осъждение. Във Второзаконие 20:10-15 Бог ни даде заповедта да не унищожаваме даден град без да му предложим възможност да подпише мирен договор и да плаща данък. Това е същият договор, който Бог предлага на народите днес. Тяхното време изтича. Божието царство идва. Те трябва да се предадат сега, или щепрекарат вечността като огнени жертви пред Бога. За тяхно добро е да станат членове на Божието царство.

Бог даде на хората на Ханаан време да мислят за Неговото пристигане в лицето на Неговите хора. Едно поколение предварително те знаеха какво идва и трепереха (Исус Навиев 2:9-11). Може би временно са придобили увереност, когато израилтяните от времето на Мойсей се убояха и решиха да останат в пустинята, обществено безсилни, хранени с Божията чудодейна манна (Изход 16:15, 31-35). Бог благодатно хранеше с лъжичка тези жалки бивши роби, докато измряха. Ханаанците получиха още едно поколение да изпълнят чашата на нечестието си (Битие 15:16). Но в деня, в който Бог раздели водите на река Йордан, манната престана завинаги (Исус Навиев 5:12). Бог вече нямаше да храни с лъжичка тези хора. Чудодейната манна вече никога нямаше да се появи в тяхната земя. Сега земята беше вечна земя; те трябваше да я покорят под Божия закон. Това обяви край на историята за повечето ханаанци, и ако Израел беше по-верен, това би бил краят на всички тях.

Това ни води до един жизненоважен принцип: когато Божиите хора търсят непрекъснати чудеса от Бога вместо победа чрез труд под Божия открит законов ред, те признават своето поражение. Когато Божиите хора предпочитат да бъдат хранени с лъжичка, вместо да упражняват отговорно господство, царството на Сатана получава отлагане на екзекуцията. Именно това непрекъснато молене за чудеса, за прекъсване в историята, вместо за продължителност на победата под закона, е паралзирало разширяването на Божието царство. Песимизмът относно способността на църквата да разширява Божието цялостно царство, съчетан с робската надежда в чудодейното, преломно избавление, са държали църквата скитаща в пустинята в продължение на няколко поколения. Трябва ли да се изненадваме, че днес имаме само второкласни офицери, като се има предвид мисленето на войските? Може ли едно поколение от роби, които чакат с трепет своя господар да им каже какво да правят, да очаква нещо по-добро от третокласни бюрократи да го ръководят? Когато хората бягат от товара на отговорното себевладение, както хората и от двете царство правят по целия свят днес, трябва ли да очакваме да видим Божиите хора да изискват Божията свобода под Божия закон?

Нека да излезем от пустинята. Нека изоставим надеждата за нашата ежедневна манна, нашите ежедневни чудеса. Нека изоставим надеждата да бъде хранени с лъжичка от Бога. Нека започнем да действуваме като овчари. Нека започнем да поемаме товара на отговорното себевладение по инструкциите, дадени ни от Божия закон. Тъй като законът вече не е вечна заплаха за нас, тъй като Христос ни освободил от поклятието на закона, нека гледаме на Божия закон както майстор занаятчия гледа на инструмент, който разбира и уважава, а не като стажанти, които се страхуват от инструмента и от отговорностите да използват този инструмент в своя труд. Когато християнските ръководители видят, че са призвани да ръководят уверени войски, които разбират отговорностите на себевладението и които са готови да понесат тези отговорности, защото разбират Божия закон, тяхното средство за господство, ще открием ръководители с по-добро качество, поемащи своите постове на отговорност, не само в институционалната църква, но и във всяка институция, във всяка област от живота.

 

Заключение

Божието царство обхваща всичко. То включва вътрешния живот на човека, както и средата около човека. Имат се предвид и обществената, и природната среда. Не може да има области на неутралност. Никоя област от живота не може да бъде отделена от другите и обозначена като неутрална зона между Божието царство и царството на Сатана. Всяка област от живота ще бъде част от едното или от другото царство. Следователно, християните са призвани да служат като посланици на Христос и покорители на земята, по цялата земя. Христос извади ли някоя област по лицето на земята от Своето благовестие? Или каза на Своите хора да проповядват благовестието навсякъде? Заповядано ни е да научим всички народи (Матея 28:18-20). Но това неизбежно означава, че всички народи са под изискванията на закона, защото те всички се нуждаят от Христовото изкупление – Неговото откупване от проклятието на закона.

Законът частичен ли е? Не обхваща ли всички неща? Хората не се ли нуждаят напълно от духовно избавление поради цялостното естество на изискванията на закона? Законът обхваща всичко, Христовото изкупление обхваща всичко и Божието царство обхваща всичко, във времето и на земята. Ако това не беше вярно, тогава хората нямаше да бъдат длъжни да се покаят, във времето и на земята. Ако те не се покаят преди да умрат или преди Христос да се върне в съда, тогава те трябва да станат вечни осолени жертви, горящи завинаги на Божия олтар (Марка 9:49). Всеобхватното естество на Божието наказание трябва да свидетелствува за всеобхватните претенци на Божия закон и всеобхватния мащаб на Божието царство, във времето и на земята. Да твърдим нещо друго означава да минимизираме величината на Христовата жертва на кръста, да снижим нейното значение и да омаловажим цената, платена от нашия Господ.

Всяко обществено движение, което има сериозно намерение да промени хода на историята, трябва да има поне две характеристики. Първо, то трябва да има учение за възможността за позитивна обществена промяна. Ако хората не вярват, че историята не може да бъде променена чрез съсредоточени усилия, тогава е малко вероятно те да се опитат да променят много неща. Второ, то има нужда от свое собствено учение за закона. Хората трябва да вярват в своята способност да разберат този свят и, чрез разбиране на неговите закони, да променят неговите характеристики. С други думи, те имат нужда от подробна програма за обществена промяна.

Има още една характеристика на успешната програма за обществено преустройство, която обикновено присъствува, и която безспорно е могъщ фактор: учението за предопределението. Учението за историческата неизбежност дава сила в душите на тези, които са убедени, че “тяхната страна” ще спечели, и отслабва съпротивата на техните врагове. Добър пример в Библията е оптимизмът на евреите при Исус Навиев и песимизмът на хората от Ерихон (Исус Навиев 2:8-11).

Къде виждаме съчетание на всички три елемента? Къде виждаме едновременно учението за предопределението, учението за възможността за позитивна обществена промяна и учението за закона? През 20-ти век виждаме всичките три учения съчетани в трите най-мощни обществени и религиозни движения на нашето време: марксистките комунисти, съвременната наука и (през последните десетилетия на века) войнствения ислям. И трите имат динамика на историята. И трите вярват, че земните дела могат да бъдат контролирани от елити. И трите имат учение за завладяване на света. И трите имат евангелизаторски крила. Следователно, и трите са религии, защото те включват характерни (и морално задължителни) начини на живот.

Намираме се във война. Главните участници осъзнават тази война. Твърде много съвременни християни не я осъзнават или тълкуват неправилно нейните последствия за себе си и за църквата. Войната е между Исус Христос и по-войнствените форми на антихристиянството, особено онези, които имат свои версии на трите основни учения.

Всичките три учения трябва да бъдат поддържани с максимална сила в този свят на религиозен конфликт. Учението за предопределението може да доведе до обществено безсилие, ако е съчетано песимизъм относно дългосрочната победа на Църквата, във времето и на земята. Онези, които поддържат едновременно учението за предопределението и есхатология на земно, историческо поражение, обикновено се затварят в себе си, психологически и църковно. Те се притесняват твърде много за състоянието на своите души и състоянието на институционалната църква, но не достатъчно за състоянието на Божието царство в най-широкия му смисъл. Такава теология гарантирано произвежда поражение и трябва да очакваме такива теологии да останат изолирани възгледи на изолирани групи, както са днес и са били в миналото.

Комунистите имат и трите учения: предопределение, неизбежна победа и закон. Но техният законов ред не действува. Той е паразитен. Той е произвел безкрайни икономически бедствия от 1917 до сега. Той не може да успее в дълъг период от време.

Следователно въпросът не е “предопределение или не предопределение.” Въпросът е: “Кое предопределение?” Въпросът е: “Чие предопределение?” Божието? На съвременната наука? На исляма? На комунизма? Битката за световно господство ще се води между конкуриращи се предопреленчески мирогледи. Всеки друг е просто на разходка. Върховенството на Бога ли ще победи или върховенството на човека?

Трябва да станем оптимисти относно победата, която лежи пред хората на Христос, във времето и на земята. Трябва да бъдем дори по-големи оптимисти от Исус Навиев и Халев, защото те трябваше само да огледат земята на Ханаан. Те бяха призвани да докладват преди Христовата жертва на Голгота. Защо трябва и ние да сме песимисти, както онова първо поколение от бивши слуги? Защо трябва да скитаме в пустинята, поколение след поколение? Защо да се отчайваме? Защо да възприемаме робското мислене или мисленето на обсаден гарнизон в последната крепост? Гарнизоните на Сатана са тези, които защитават крепости, и когато християните осъзнаят своите отговорности за изграждането на царството, и когато усвоят Божия закон като средство за господство, и когато придобият видение за победа чрез себевладение, и когато ориентирани към победа ръководители излязат отпред да ги водят в битката във всяка област от живота, тогава войските на Сатана ще се окажат защитаващи последната крепост. И вратите на ада няма да надделеят над Божията Църква.





Unconditional Surrender
Copyright © 1994 Gary North
превод Copyright © 1999 Божидар Маринов