| Назад | Напред |

КНИГА III
Глава Двадесета и Трета

23. ОПРОВЕРЖЕНИЕ НА НЕСПРАВЕДЛИВИТЕ ОБВИНЕНИЯ, С КОИТО ТОВА УЧЕНИЕ ВИНАГИ Е БИЛО НЕСПРАВЕДЛИВО НАТОВАРВАНО

Тази глава се състои от четири части, които опровергават главните възражения против това учение, и различните доводи и противоречия, основани на тези възражения. Те са предхождани от опровержение на онези, които вярват в избора, но отричат отхвърлянето, р. 1. Следват,

  1. Опровержение на първото възражение срещу учението за избора и отхвърлянето, р. 2-5.
  2. Отговор на второто възражение, р. 6-9.
  3. Опровержение на третото възражение, р. 10, 11.
  4. Опровержение на четвъртото възражение; към него е добавено полезно и необходимо предупреждение, р. 12-14.

Раздели.

  1. Заблудата на онези, които отричат отхвърлянето.
    1. Противопоставяне между избора и отхвърлянето.
    2. Онези, които отричат отхвърлянето, надменно спорят с Бога, пред Чиито съдби дори ангелите се прекланят.
    3. Те мърморят против Бога, когато Той разкрива своите намерения на Апостола. Възражение и отговор. Текст от Августин.
  2. Първо възражение, а именно, че Бог не е справедлив да се чувствува оскърбен от онези, които осъжда на погубление без тяхна вина. Първи отговор, от разглеждането на Божията воля. Естеството на тази воля и как тя трябва да бъде разглеждана.
  3. Втори отговор. Бог не дължи нищо на човека. Неговата омраза към онези, които са покварени от греха, е напълно справедлива. В своята съвест отхвърлените са убедени в справедливото Божие осъждение.
  4. Противоречие, а именно, че изглежда като че ли отхвърлените са отредени да грешат. Отговор. Думите на Апостола защитени против клевета.
  5. Отговор, потвърден от авторитета на Августин. Пример. Текст от Августин.
  6. Възражение, че Бог не трябва да вменява греховете, направени неизбежни от Неговото предопределение. Първи отговор, от древните автори. Той не е правилен. Втори отговор, също грешен. Трети отговор, предложен от Вала, който е добре обоснован.
  7. Възражение, че Бог не е постановил Адам да погине чрез своето падение, опроверган по множество причини. Един добър текст от Августин.
  8. Възражение, че нечестивите погиват според Божието позволение, не воля. Отговор. Благочестиво увещание.
  9. Възражение и отговор.
  10. Възражение, че според учението за предопределението Бог гледа на лице. Отговор.
  11. Възражение, че грешниците трябва да бъдат наказвани еднакво, иначе Божията справедливост е пристрастна. Отговор. Потвърден от текстове от Августин.
  12. Възражение, че учението за предопределението произвежда високомерна самонадеяност и безбожие. Различни отговори.
  13. Друго възражение, основано на предишното. Отговор. Учението за предопределението трябва да бъде проповядвано, а не да бъде подминавано с мълчание.
  14. Как то трябва да се проповядва и да се довежда до хората. Обобщение на правилното учение за предопределението, от Августин.

(Отхвърлянето съпътствува избора и е действие на Божията воля, 1-3)
1. Избор, но не отхвърляне?

Човешкият ум, когато чуе това учение, не може да въздържи своето раздразнение, но се бунтува и гневи като че ли е събуден от звука на тръба.

Мнозина, които твърдят, че имат желание да защитят Божеството от несправедливо обвинение, признават учението за избора, но отричат, че някой човек може да бъде отхвърлен (Bernard. In Die Ascensionis, Serm. 2). Те правят това от невежество и инфантилност, тъй като не може да има избор без да има и обратното, отхвърляне. Казва се, че Бог отделя онези, които осиновява за спасение. Би било най-нелепо да кажем, че Той приема другите случайно, или че те чрез своето трудолюбие придобиват това, което изборът сам по себе си дава на някои. Следователно, онези, които Бог подминава, Той ги отхвърля, и то не по друга причина, а защото е благоволил да ги изключи от наследството, което е предопределил за Своите деца. Нито е възможно да търпим надменността на хората, които отказват да бъдат обуздавани от Божието Слово по отношение на Божията неизследима наредба, пред която дори ангелите се прекланят. Вече ни казано, че закоравяването е също толкова под пряката Божия власт, колкото е и милостта. Павел не се труди усилено да защитава Бога с лъжа, както правят онези, които вече споменах; той само ни напомня, че не е законно за творението да спори със своя Създател. Тогава как онези, които отказват да признаят, че хората биват отхвърляни от Бога, ще обяснят следните думи на Христос? “Всяко растение, което Моят небесен Баща не е насадил, ще се изкорени” (Мат. 15:13). Ясно им се казва, че всички, които небесният Баща не е благоволил да насади като святи дървета в Своята градина, са обречени и посветени на погубление. Ако отричат, че това е белег за отхвърляне, тогава няма нищо, което да може да им се докаже, колкото и ясно да е.

Ако все още продължават да мърморят, нека с трезва вяра да се задоволим с увещанието на Павел, че не може да има основание за оплакване, че Бог, “при все че е искал да покаже гнева Си и да изяви силата Си, пак е търпял с голямо дълготърпение съдовете на гнева Си, приготвени за погибел, и за да изяви богатството на славата Си над съдовете на милостта Си, които е приготвил отнапред за слава” (Рим. 9:22, 23). Нека моите читатели да отбележат, че Павел, за да отсече всяка основа за мърморене и злословие, приписва върховна власт на гнева и могъществото на Бога; защото би било несправедливо тези дълбоки съдби, които надхвърлят всяка наша възможност да ги обхванем, да бъдат подчинени на нашата преценка. Би било лекомислено за нашите противници да отговорят, че Бог не отхвърля напълно онези, които търпи в Своята щедрост, но остава в очакване относно тях, ако случайно се покаят; като че ли Павел представя Бога като търпеливо очакващ обръщането на онези, които той описва като направени за погибел. Защото Августин, като умело обяснява този текст, казва, че където властта е свързана с търпение, Бог не позволява, а управлява (August. Cont. Julian., Lib. 5, c. 5). Те също казват, че не без причина се казва за съдовете на гнева, че са приготвени за погубление, и за Бога се казва, че е приготвил съдовете за милост, защото по този начин похвалата за спасението се приписва на Бога, докато вината за погублението се хвърля върху онези, които сами го довеждат върху себе си. Но дори и да приема, че чрез различни форми на изразяване Павел смекчава силата на едната част, от това по никакъв начин не следва, че той прехвърля приготвянето за погубление на някаква друга причина освен тайното Божие намерение. Всъщност, това се твърди в предхождащите стихове, където се казва, че Бог е издигнал Фараона и че закоравява когото ще. От това следва, че причината за закоравяването е скритото Божие намерение. Аз най-малкото съм съгласен с Августин, че когато Бог прави овце от вълците, той ги образува наново чрез могъщото действие на благодатта, за да може тяхната закоравеност да бъде пречупена, и че не обръща упоритите, защото не упражнява такава силна благодат, която има на Свое разположение, ако иска да я използва (August. De Praedest. Sanct., Lib. 1, c. 2).

(Първо възражение: учението за избора прави Бога тиранин, 2-3)
2. Божията воля е правило за правдата

Тези бележки биха били напълно достатъчни за благочестивите и смирените, за тези, които си спомнят, че са само хора. Но тъй като са много видовете богохулства, които тези злобни кучета отправят против Бога, доколкото е възможно, ще дадем отговор на всяко едно от тях.

Глупците намират множество основания да спорят с Бога, като че ли Той може да бъде предмет на техните обвинения. Първо, те питат защо Бог е гневена на Своите създания, които не са Го наскърбили с никакво първоначално престъпление; защото да предаде на погубление когото прилича повече на прищявка на тиранин, отколкото на справедлива присъда на съдия; и следователно има основание да спорим с Бога, ако хората биват предопределяни на вечна смърт само заради Неговото удоволствие, без да са го заслужили. Ако понякога такива мисли влизат в ума на благочестивите, те ще бъдат достатъчно подготвени да ги подтиснат, като разсъдят колко грешно е да настояваме да познаваме причините за Божията воля, тъй като самата тя е причината за всичко, което съществува, и така трябва да бъде. Защото ако имаше някаква причина за Неговата воля, трябва да има и нещо, което да я предшествува, и към което тя е добавена; но би било безбожно да си представим това. Божията воля е върховното правило за правдата, така че всичко, което Бог желае, трябва да бъде счетено за праведно само заради факта, че Той го желае. Следователно, когато някой попита защо Господ е направил това, ние трябва да отговорим, защото Му е било угодно. Но ако продължите по-нататък да питате защо Му е било угодно, вие питате за нещо по-голямо и по-върховно от Божията воля, а не може да се намери нищо такова. Затова нека човешкото нахалство да замълчи и да престане да търси нещо, което не съществува, за да не би да пропусне това, което съществува. Според мен това би било достатъчно за да възпре всеки, който иска със страхопочитание да съзерцава Божиите тайни. Срещу безочието на нечестивите, които не се колебаят открито да богохулствуват, Бог ще защити Себе Си достатъчно чрез Своята правда и без нашата помощ, когато лиши тяхната съвест от всички възможности за избягване, постави ги под изобличение и ги направи да почувствуват вината си.

Ние, обаче, не одобряваме измислицата за абсолютната тирания, която трябва да бъде смятана за гнусотия от нас, тъй като е езически възглед. Ние не си въобразяваме, че Бог е беззаконен. Той е закон сам за Себе Си; защото, както Платон казва, хората, живеещи под влиянието на алчността, имат нужда от закон; но Божията воля не само е свободна от всякакъв порок, но е върховният стандарт за съвършенство, закон за всички закони. Но ние отричаме, че Бог е задължен да дава отчет за Своите действия; и нещо повече, отричаме, че от нашите си способности сме подготвени да отсъдим в такъв случай. Следователно, когато сме изкушавани да отиваме по-далеч отколкото е позволено, нека това съображение да ни възпира, че Бог “ще бъде оправдан, когато говори, и непорочен, когато съди” (Пс. 51:4).

3. Бог е справедлив към отхвърлените

Така Бог може да укроти Своите врагове чрез мълчание. Но за да не им позволим да се присмиват безнаказано на Неговото свято име, когато ни бъдат зададени такива въпроси, “Защо Бог от началото е предопределил някои за смърт, когато, като не са съществували още, не биха могли да заслужат смъртна присъда?,” нека в отговор да запитаме, “Какво си въобразявате, че Бог дължи на човека, ако е счел за угодно да го оценява според Своето собствено естество?” Тъй като всички ние сме опорочени от греха, не можем да бъдем друго освен омразни на Бога, и това е не поради тиранична жестокост, а поради най-строга справедливост. Но ако всички, които Бог предопределя на смърт, по естество заслужават смъртна присъда, каква е несправедливостта, от която те се оплакват?

Дори всички синове на Адам да дойдат и да спорят и протестират против своя Създател, защото по Неговото вечно провидение още преди раждането си са обречени на вечна погибел, когато Бог започне да ги изследва, какво ще произнесат срещу такава защита? Ако всички са взети от извратено естество, не е странно, че всички подлежат на осъждение. Следователно, нека да не обвиняват Бога в несправедливост, ако чрез Неговите вечни съдби са обречени на смърт, към която ги тласка тяхното собствено естество, независимо дали го желаят или не. От това става явно колко е извратена тази страст към мърморене, когато целенасочено прикриват причината за осъждение, която са принудени да признаят в себе си, за да хвърлят вината върху Бога. Но дори и да трябва да изповядам стотици пъти, че Бог е начинателят (и определено Той е), с това не се изличава тяхната вина, която, написана върху техните съвести, постоянно представя себе си пред техните собствени очи.

(Божията справедливост не подлежи на разпит от нас, 4-7)
4. Божията наредба е скрита в Неговата справедливост

Те отново възразяват, “Не са ли хората предопределени чрез Божията наредба на тази извратеност, която сега се издига като причина за осъждението? Ако е така, когато те погиват в своята извратеност, те всъщност понасят наказание за това бедствие, в което Адам е паднал според Божието предопределение, и е повлякъл със себе си своето потомство. Следователно, не е ли Бог несправедлив като жестоко се подиграва със Своите създания?” Аз признавам, че чрез Божията воля всички синове на Адам са паднали в това нещастно състояние, в което са сега; и именно това казах от началото, че трябва винаги да се връщаме към благоволението на Божията воля, причината за което Той е скрил в Себе Си. Но от това не следва, че Бог подлежи на такова обвинение. Защото ние ще отговорим заедно с Павел със следните думи, “Но, човече, ти кой, че да отговаряш против Бога? Направеното нещо ще рече ли на онзи, който го е направил: Защо си ме така направил? Или грънчарят няма власт над глината, с част от същата буца да направи съд за почит, а с друга част съд за непочит?” (Рим. 9:20, 21).

Те ще отрекат, че така Божията справедливост наистина е защитена, и ще претендират, че ние искаме да избегнем отговора, както обикновено правят хората, които нямат добър отговор. Защото какво друго се казва тук, освен че Божията сила не може да бъде възпряна, така че Той може да прави каквото ще? Но има нещо много повече от това. Защото каква причина може да е по-силна от това, че ни е заповядано да размишляваме кой е Бог? Как може Този, Който е Съдията на света, да извърши някаква неправда? Ако по право на Божието естество принадлежи да съди, Той трябва по естество да обича справедливостта и да мрази несправедливостта. Затова Апостолът не прибягна до отклоняване на въпроса, като че ли е поставен пред непреодолима трудност; той само показа, че действието на Божествената справедливост е твърде високо, за да бъде преценявано чрез човешки мерки, нито обхваната чрез слабия човешки разум. И наистина, Апостолът признава, че в Божиите съдби има дълбочина, в която биха потънали всички човешки умове, ако се опитат да проникнат през нея. Но той също показва колко неподобаващо е да се свеждат Божиите дела до такъв закон, че да си позволяваме да ги осъждаме веднага когато не съвпаднат с нашата собствена логика. Има една известна поговорка на Соломон (която обаче твърде малко хора разбират), “Великият Бог, Който е образувал всички неща, награждава безумните и награждава престъпниците” (Пр. 26:10).[1] Защото той говори за величието на Бога, Чието благоволение е да нанася наказание на безумните и престъпниците, и не благоволи да им дарява Своя Дух. Чудовищно увлечение за хората е да се опитват да подчиняват това, което е безгранично, на малката мяра на своя разум. Павел нарича “избрани” ангелите, които са запазили своята чистота. Ако тяхното устояване се дължи на Божието благоволение, бунтът на другите доказва, че те са изоставени. Не може да се приведе друга причина за това освен отхвърлянето, което е скрито в тайното Божие намерение.

5. Трябва да се покланяме покорно пред Божията скрита наредба, а не да я изследваме

Сега, ако някой Манес или Целестин излязат напред, за да обвиняват Божието Провидение (виж р. 8), аз заедно с Павел казвам, че то не може да бъде обхванато, защото поради своето величие далеч надхвърля нашето разбиране. Има ли в това странно или противоречиво? Бихме ли ограничили Божията сила дотам, че да не може да направи нищо повече от това, което нашият ум може да обхване? Казвам заедно с Августин, че Господ е създал онези, както непроменимо е предузнал, че ще отидат в погибел, и го е направил, защото така е поискал. Не ни подобава да питаме защо го е поискал, тъй като не можем да го обхванем, нито подобава дори да повдигаме въпроса за справедливостта на Божията воля. Когато говорим за нея, ние говорим за върховния стандарт за справедливост (виж August. Ep. 106). Но когато имаме справедливостта пред очите си, защо да говорим за несправедливост? Следователно, нека не се срамуваме да следваме примера на Павел и да им затваряме устата. Винаги, когато си позволяват да се заяждат, нека да започнем да повтаряме: Кои сте вие, нещастници, че да отправяте обвинение против Бога само защото Той не снижава величието на Своето дело до вашите оскъдни способности? Като че ли всяко нещо, което е скрито от плътта, трябва да е грешно? Силата на Божествените съдби ви е известна от очевидния опит. Знаете, че те са наречени “бездна голяма” (Пс. 36:6). И така, вижте слабостта на вашите умове и кажете дали те могат да обхванат Божиите постановления. Защо тогава трябва в безразсъдно любопитство да се хвърляте в бездна, за която самият разум ви казва, че ще донесе вашето погубление? Защо поне малко не се възпирате от това, което книгата Йов, както и пророческите книги заявяват относно неизследимата мъдрост и страшното могъщество на Бога? Ако вашият ум е затруднен, не отказвайте да приемете съвета на Августин, “Ти си човек, и очакваш отговор от мен; но аз също съм човек. Затова нека и двамата да послушаме онзи, който казва, ‘Кой си ти, човече?’ Вярващото незнание е по-добро от самонадеяното познание. Търсиш заслуги; но ще намериш само наказание. ‘О, дълбочина!’ Петър се отрича, разбойникът повярва. ‘О, дълбочина!’ Искаш да знаеш причината? Аз ще треперя от дълбочината. Ти изследвай, аз ще се удивявам; ти спори, аз ще вярвам. Аз виждам дълбочината; не мога да измеря дълбочината. Павел намери покой, защото прие удивлението. Той нарича Божиите съдби ‘неизследими’; а ти искаш да ги изследваш? Той казва, че Неговите пътища са ‘незнайни,’ а ти искаш да ги откриеш?” (August. De Verb. Apost. Serm. 20). Няма да спечелим нищо, ако продължаваме нататък. Защото нито Господ ще задоволи заядливостта на тези хора, нито има нужда от друга защита освен тази, която използва чрез Своя Дух, Който говори чрез устата на Павел. И ние преставаме да говорим добре тогава, когато преставаме да говорим с Божиите думи.

6. Второ възражение: Учението за избора отнема вината и отговорността от човека

Безбожието започва друго възражение, което обаче не се стреми толкова да обвинява Бога, колкото да извинява грешника; макар че този, който е осъден от Бога като грешник, не може в крайна сметка да бъде оправдан без това да обвини Съдията. Ето какъв е подигравателният език, който използват просташките езици: Защо Бог обвинява хората за неща, неизбежността на които е наложена върху тях от Неговото предопределение? Какво могат те да направят? Могат ли да се борят с Неговите наредби? Би било напразно да се опитват, тъй като не е възможно да успеят. Следователно, не е справедливо да бъдат наказвани за неща, главната причина за които е в Божието предопределение. Тук ще се въздържа от защитата, до която обикновено прибягват църковните автори, че няма нищо в Божието предузнание, което да Му попречи да осъди човека като грешник, тъй като злините, които предвижда, са на човека, а не Негови собствени. Това няма да спре клеветника, който все пак ще настоява, че ако иска, Бог може да предотврати злините, които е предвидял, и ако не го е направил, тогава с предопределено намерение е създал човека именно за да действува така на земята. Но ако чрез Божието провидение човекът е създаден с естество да върши след това нещата, които върши, тогава това, което той не може да избегне, и което е принуден да прави поради Божията воля, не може да му се вменява за престъпление. И така, нека да видим какъв е правилният метод за справяне с тази трудност. Първо, всички трябва да признаят това, което Соломон казва, “Господ е направил всяко нещо за Себе Си, дори и нечестивия за деня на злото” (Пр. 16:4). И така, тъй като наредбата на всичко е в Божиите ръце, тъй като Той разполага с живота и смъртта, Той нарежда всичко според Своето върховно намерение по такъв начин, че се раждат хора, които от утробата са определени на сигурна смърт, и с тяхната погибел Го прославят. Ако някой твърди, че Божието провидение не налага върху тях неизбежност, а по-скоро Той ги е създал в това естество, защото е предвидял тяхната бъдеща извратеност, той казва нещо, но не казва достатъчно. Наистина, древните автори понякога използват това решение, макар и с известно колебание. Схоластиците уповават на него така, като че ли то не може да бъде оспорено. Аз лично съм склонен да призная, че простото предузнание не налага неизбежност върху създанията; макар че някои не са съгласни с това, но твърдят, че то самото е причината за нещата. Но Вала, който иначе не е много подготвен в по въпросите на вярата, според мен възприема по-умен и по-съобразителен възглед, когато показва, че спорът е излишен, тъй като и животът, и смъртта са действия на Божествената воля, а не на предузнание. Ако Бог просто предвижда човешките събития и не ги нарежда и разполага според както Му е угодно, може да има основание да повдигнем въпроса доколко Неговото предузнание достига до неизбежност; но тъй като Той предвижда нещата, които ще станат, просто защото е постановил те да станат по този начин, излишно е да спорим за предузнанието, като е очевидно, че всички неща стават по Неговото върховно намерение.

7. Бог също е предопределил падението в греха

Те отричат, че е казано с ясни думи, че Бог е постановил Адам да погине в своя бунт. Като че ли същият Бог, Който заявява в Писанието, че прави каквото ще, би могъл да направи най-благородното от своите създания без някакво специално предназначение. Те казват, че съобразно свободната воля той е трябвало да бъде архитекта на своето собствено щастие, че Бог не е постановил нищо друго освен да се отнася към него според неговите заслуги. Ако се приеме тази смразяваща измислица, къде ще бъде Божието всемогъщество, чрез което Той владее над всичко според Своето тайно намерение, от което зависи всяко нещо? Но независимо дали те са съгласни или не, предопределението е ясно изявено в потомството на Адам. Не е от естеството това, че загубиха спасението поради вината на един родител. Защо отказват да признаят по отношение на един човек това, което против волята си признават по отношение на целия човешки род? Защо поради заяждания да изгубят целия си труд? Писанието прогласява, че в единия всички са осъдени на вечна смърт. Тъй като това не може да бъде приписано на естеството, ясно е, че то се дължи на чудното Божие намерение. Много нелепо е тези достойни защитници на Божията справедливост да се опитват да забелязват комара, а да не виждат камилата.

Отново питам, как става така, че падението на Адам въвлича безвъзвратно във вечна смърт толкова много народи с техните новородени деца, ако това не е било угодно на Бога? Тук дори най-бъбривите езици трябва да замълчат. Признавам, че наредбата е ужасна; и все пак е невъзможно да отричаме, че Бог е предузнал края на човека още преди да го направи, и го е предузнал, защото го определил чрез Своята наредба. Ако някой тук възразява против Божието предузнание, той го прави безразсъдно и неразумно. Кажете ми, защо трябва да обвиняваме небесния Съдия за това, че е знаел какво ще се случи? И така, ако има някакво основателно и правдоподобно възражение, то трябва да бъде насочено против предопределението. Нито трябва да изглежда нелепо когато казвам, че Бог не само предвидя падението на първия човек, и в него разрухата на неговото потомство; но също го нареди според Своето намерение. Защото както на Неговата мъдрост принадлежи да предузнава всички бъдещи събития, така на Неговото могъщество принадлежи да ги управлява и насочва със Своята ръка. Този въпрос, както и другите, е умело обяснен от Августин: “Нека да изповядаме с най-голямо желание, и да повярваме с най-голяма истинност, че Бог и Господ на всички неща, Който направи всичко много добро, както предузна, че от доброто ще възникне зло, и позна, че на неговата всемогъща доброта принадлежи да произведе добро от злото, вместо да не позволи злото да съществува, така и предопредели живота на ангели и на хора, че да покаже в него, първо, какво свободната воля може да направи; и второ, какво ползата от Неговата благодат и Неговите праведни съдби могат да направят” (August. Enchir. ad Laurent.).

(Бог пожела, не само позволи, падението на Адам и отхвърлянето на осъдените, но справедливо, 8-11)
8. Няма разлика между Божията воля и Божието позволение

Тук те прибягват до разграничението между воля и позволение, като целта е да докажат, че нечестивите загиват само по Божието позволение, но не и воля. Но защо казваме, че позволява, ако не е защото желае? Наистина, има ли в самото нещо някаква вероятност, а именно, че човекът довежда смърт върху себе си само поради позволение, а не по Божието намерение? Като че ли Бог не е определил такова състояние за главното от Своите създания, каквото желае. Следователно няма да се поколебая просто да изповядам с Августин, че Божията воля е неизбежност, и че всяко нещо което Бог е пожелал, е неизбежно; точно както са неизбежни нещата, които Той е предвидил, че със сигурност ще станат (August. De Gen. ad Lit., Lib. 6, cap. 15). И така, ако за оправдание на себе си и на неправедните пелагианци, или манихеи, или анабаптисти, или епикурейци (защото именно с тези четири секти ние трябва да обсъждаме този въпрос) възразяват срещу неизбежността, чрез която са ограничени в следствие на Божественото предопределение, те не казват нищо, което да име смисъл по тази тема. Защото ако в оправдаването на избраните предопределението не е нищо друго освен раздаване на Божията справедливост, наистина тайно, но неподлежащо на обвинения, защото е сигурно, че предопределените за спасение не са достойни за него, също толкова е сигурно, че погублението на основата на предопределение е също напълно справедливо. Нещо повече, макар че тяхната погибел зависи от Божието предопределение, причината и естеството за него са вътре в тях самите. Първият човек съгреши, защото Господ реши, че така трябва; защо е решил така, не знаем. Но е сигурно, че е било справедливо, защото е решил, че по този начин ще бъде изявена Неговата слава. Когато чуете споменаване на Божията слава, разбирайте, че е включена и Неговата справедливост. Защото това, което заслужава похвала, трябва да е справедливо. Следователно, човекът греши според Божието предопределение, но греши по своя собствена вина. Малко преди това Господ заявява, че всичко, което е направил, е било много добро (Бит. 1:31). Тогава откъде идва извратеността на човека, която го прави да се бунтува против Бога? За да не си въобразява някой, че тя идва от сътворението, Бог изрично одобри това, което произлиза от самия Него. Следователно, нечестието на самия човек изврати чистото естество, което той получи от Бога, и неговата разруха доведе със себе си погибелта на цялото му потомство. Затова, нека в извратеността на човешкото естество да забележим видимата причина за осъждението (причина, която е по-разбираема за нас), вместо да изследваме скритата и напълно необхватна причина в Божието предопределение. Нека също не отказваме да подчиним нашата човешка преценка на безграничната Божия мъдрост, и да признаем недостатъчността на нашата преценка да обхване много от Божиите тайни. Невежеството за нещата, които не сме способни, или които не е законно да познаваме, е знание, докато желанието да ги познаем е лудост.

9. Обобщение на опровержението на второто възражение

Вероятно някой ще каже, че още не съм казал достатъчно, за да опровергая това богохулно оправдание. Признавам, че е невъзможно да попреча на безбожието да мърмори и възразява; но мисля, че казах достатъчно не само да отнема основанията, но също и поводите за хвърляне на обвинение върху Бога. Отхвърлените искат да извинят своите грехове като твърдят, че не са били способни да избягнат неизбежността на съгрешаването, особено защото такава неизбежност е наложена върху тях от Бога. Ние отричаме, че те могат да се оневинят по този начин, тъй като Божията наредба, чрез която се оплакват, че са обречени на погибел, е последователна с Божията справедливост – справедливост, която наистина е непозната за нас, но е напълно сигурна. От това заключаваме, че всяко зло, което те понасят, е наложено от напълно справедливия Божий съд. След това показахме, че говорят нелепо, когато търсейки произхода на своето осъждение, обръщат погледа си към скритите кътчета на Божието намерение и си затварят очите за истинската причина, покварата на човешкото естество. Те не могат да припишат тази поквара на Бога, защото Той сам свидетелствува за добротата на Своето създание. Защото макар че чрез вечното Божие провидение човекът е бил направен за бедствието, в което се намира, той е влязъл в него от собственото си естество, не от Бога, тъй като единствената причина за неговата погибел е неговото израждане от чистотата на неговото сътворяване в състояние на порочност и нечистота.

10. Трето възражение: Учението за избора води до възгледа, че Бог гледа на лице

Има трета нелепост, чрез която враговете на предопределението се опитват да го опозоряват. Тъй като ние приписваме изцяло на намерението на Божествената воля това, че онези, които Бог осиновява за наследници на Своето царство, са свободни от всеобщото погубление, те заключават, че Той гледа на лице; но Писанието категорично отрича това; и следователно, Писанието или си противоречи, или в избора се гледа на лице. Първо, смисълът, в който се казва, че Бог не гледа на лице, е различен от това, което те предполагат; тъй като понятието “лице” означава не “човек,” а онези неща, които като са видими в човека, или му осигуряват благоволение, благодат и достойнство, или обратното, произвеждат омраза, презрение и позор. От една страна, такива са богатство, състояние, власт, обществено и служебно положение, страна, красота и т.н.; от друга страна, бедност, нужда, нисък социален произход, мизерия, презряно положение и др. Затова Петър и Павел казват, че Господ не гледа на лице, защото не прави разлика между юдеин и грък; не прави националния произход основа за отхвърляне на един или приемане на друг (Деян. 10:34; Рим. 2:10; Гал. 3:28). Така Яков използва същите думи, когато заявява, че Бог не гледа на богатствата в Своя съд (Яков 2:5). В друг текст Павел също казва, че като съди, Бог не гледа дали човекът е роб или свободен (Еф. 6:9; Кол. 3:25). Няма нищо противоречиво в това, когато казваме, че според благоволението на Своята воля, без да гледа на заслуги, Бог избира онези, които иска за Свои деца, докато отхвърля и осъжда другите.

Но въпросът може да получи и по-пълно обяснение (виж August. Epist. 115, и ad Bonif., Lib. 2, cap. 7). Пита се, как става така, че от двама, между които няма разлика в заслугите, Бог в Своя избор осиновява единия и подминава другия? Аз от своя страна питам, има ли нещо в този, който е осиновен, което да склони Бога към него? Ако се признае, че няма, ще следва, че Бог гледа не на човека, а е повлиян изцяло от Своята доброта да му направи добро. Следователно, когато Бог избира един и отхвърля друг, това се дължи не на някакво зачитане на човека, а изцяло на Божията милост, която е свободна да се изявява и да действува когато и където Му е угодно. Защото на друго място видяхме, че за да смири гордостта на плътта, “няма мнозина мъдри по плът, нито мнозина силни, нито мнозина благородни” (1 Кор. 1:26); толкова далеч е Бог от гледане на лице, когато упражнява Своето благоволение.

11. Божията милост и праведност в предопределението

Следователно, лъжа е и напълно нечестиво да обвиняваме Бога, че налага справедливост пристрастно, защото в Своето предопределение не спазва едно и също правило за всички. Ако (казват те) Той намира всички за виновни, нека да накаже всички еднакво; ако ги намира за невинни, нека да освободи всички от суровостта на наказанието. Но те спорят с Бога, като че ли или Му е забранено да показва милост, или е задължен напълно да изостави съда, ако покаже милост на някои. Какво всъщност искат те? Че ако всички са виновни, всички трябва да получат едно и също наказание. Ние признаваме, че вината е на всички, но казваме, че Бог в милостта Си привдига някои хора. Те казват, нека тогава да привдигне всички. Ние възразяваме, че Той има правото чрез наказание да покаже, че е праведен Съдия. Ако те не могат да търпят това, какво се опитват да направят, освен да лишат Бога от властта да показва милост; или поне да Му я позволят само при условие напълно да се откаже от съда?

Тук най-възхитително се прилагат думите на Августин: “Тъй като в първия човек целият човешки род падна под осъждение, онези съдове, които са направени за почит, не са съдове на себеправедност, а на Божествена милост. Когато другите съдове са направени за непочит, тя трябва да бъде приписвана не на несправедливост, а на съда” (August. Epist. 106; De Praedest. et Gracia; De Bone Persever., cap. 12). Тъй като Бог нанася заслужено наказание върху онези, които отхвърля, и дава незаслужена благодат на онези, които призовава, Той е свободен от всяко обвинение; точно както на заемодателя принадлежи правото да прости дълга на един и да го изиска от друг. Следователно Господ може да покаже благоволение на когото ще, защото е милостив; да не го покаже на всички, защото е праведен Съдия. Като дава на едни това, което те не заслужават, Той показва Своето незаслужено благоволение; като не го дава на всички, Той заявява това, което всички заслужават. Защото когато Павел казва, “Бог затвори всички в непокорство, та към всички да покаже милост,” трябваше също да добави, че не дължи нищо на никого; защото “Кой от по-напред Му е дал нещо, та да му се отплати?” (Рим. 11:32, 35).

(Проповядването на предопределението не е вредно, а е полезно, 12-14)
12. Четвърто възражение: Учението за предопределението унищожава всяка ревност за праведен живот

Друг аргумент, който те използват, за да отрекат предопределението, е, че ако то е вярно, всяка грижа и следване на добри дела трябва да престанат. Защото кой човек, казват те, може да чуе, че животът и смъртта са определени според вечната и непроменима Божия наредба, без незабавно да заключи, че няма значение как действува, тъй като нито едно негово дело не може нито да попречи, нито да помогне на Божието предопределение? Така всички ще се втурнат и безразсъдно ще се хвърлят там, където похотта ги подтиква. И е вярно, че това не е напълно измислица; защото има множество хора от просташко естество, които омърсяват учението за предопределението със своите долни богохулства, и го използват като покривало за да избягнат всякакво увещание и поправление. “Бог знае какво е определил да прави с нас; ако е определил нашето спасение, ще ни го донесе на времето му; ако ни е обрекъл на смърт, напразно е да се борим против това.”

Но Писанието, докато ни заповядва да размишляваме върху тази велика тайна с много по-голямо страхопочитание и преклонение, дава съвсем различно наставление на благочестивите, и справедливо осъжда проклетото своеволие на нечестивите. Защото то не ни напомня за предопределението за да увеличава нашето безочие, или да ни изкушава да надничаме с безбожна самонадеяност в неизследимите Божии намерения, а за да ни смири и укроти, за да треперим от Неговия съд и да се научим да гледаме към Него за милост. Това е целта, към която трябва да се стремят вярващите. Грухтенето на тези мръсни свине е надлежно смълчано от Павел. Те казват, че се чувствуват уверени в порока си, защото ако са сред избраните, техните пороци няма да бъдат пречка да придобият живота. Но Павел ни напомня, че целта, за която сме избрани, е “да бъдем святи и без недостатък пред Него” (Еф. 1:4). Ако целта на избора е свят живот, това трябва да ни подбуди и насърчи да се стремим усилено към него, вместо да ни служи като повод за мързел. Колко огромна е разликата между двете неща, между това да престанем да вършим добри дела, защото изборът е достатъчен за спасение, и това самата цел на избора да е да се посветим на вършене на добри дела. Така отговаряме на богохулствата, които нечестиво обръщат целия ред на избора. Когато те продължат по-нататък своите богохулства и кажат, че онзи, който е отхвърлен от Бога, ще се труди напразно, ако се стреми да се покаже одобрен чрез невинност и честност в живота, те ще бъдат осъдени за безочлива лъжа. Защото откъде може да следва такъв стремеж, ако не от избора? Тъй като всички, които са от отхвърлените, са съдове направени за непочит, те не престават чрез своите постоянни престъпления да предизвикват Божия гняв срещу себе си, и показват видими знаци за съда, който Бог вече е определил над тях; толкова далеч от истината е тяхното празно възражение.

13. Пето възражение: Учението за избора прави безсмислени всички увещания

Друга безочлива и злобна клевета против това учение е, че то унищожава всякакво увещание към благочестив живот. Големият позор, който по едно време Августин е бил навлякъл върху главата си, той изличава със своя трактат към Валентин, De Correptione et Gracia, едно внимателно прочитане на който лесно ще убеди благочестивите и кротките. Но тук ще засегна някои точки, които, надявам се, ще бъдат достатъчни за онези, които са честни и не са препирливи. Вече видяхме колко ясно и открито Павел проповядва учението за свободния избор; от това следва ли, че той е студен в увещанията и насърченията? Нека тези добри ревнители да сравнят неговата пламенност с тяхната собствено, и ще открият, че те са ледени, докато той е огнен. И със сигурност всяко съмнение по този предмет се унищожава от принципите, които той полага, че Бог не ни е призовал към нечистота; че всеки трябва да държи своя съд в почит; че сме Божие дело, “създадени в Христа Исуса за добри дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим” (1 Сол. 4:4, 7; Еф. 2:10).

С една дума, онези, които поне малко познават писанията на Павел, ще разберат без дълго изложение колко добре той съчетава тези две неща, които според тези хора си противоречат едно на друго. Христос ни заповядва да вярваме в Него, и все пак няма нищо лъжливо или противоречащо на тази заповед в Неговото твърдение след това: “Никой не може да дойде при Мен, ако не му е дадено от Бащата” (Йоан 6:65). Затова нека да оставим проповядването да работи свободно, за да води хората към вярата и да ги увещава да устояват с непрекъснат растеж. В същото време нека няма никаква пречка пред познанието за предопределението, така че онези, които се покоряват, дан е се хвалят с нещо свое, а да се прославят единствено в Господа. Не е без причина, че нашият Спасител казва, “Койо има уши, нека слуша” (Мат. 13:9). И така, докато ние увещаваме и проповядваме, онези, които имат уши, съзнателно се покоряват; а в онези, които нямат уши, се изпълнява което е писано: “Ще чувате, но няма да схванете” (Ис. 6:9). “Но защо,” казва Августин, “някои имат уши, а други нямат? Кой е познал ума на Господа? Трябва ли да отречем това, което е очевидно само защото не можем да осъзнаем това, което е скрито?” Това е точният цитат от Августин; но тъй като вероятно неговите думи ще имат по-голям авторитет от моите, нека да приведем следния текст от неговия трактат, De Bone Persever., cap. 15: “Ако при чуването на това някои се обърнат към леност и мързел, и оставяйки всякакви усилия се втурнат презглава към похотите, трябва ли от това да предполагаме, че казаното за Божието предузнание не е вярно? Ако Бог е предузнал, че ще бъдат добри, няма ли те да станат добри, независимо от тяхното настоящо нечестие? И ако Бог е предузнал, че ще бъдат нечестиви, няма ли да станат нечестиви, независимо колко голяма доброта има сега в тях? Поради тези причини, трябва ли да отречем или да не споменаваме истината, заявена по предмета за Божието предузнание? Още повече, като се има предвид, че ако не я споменаваме, ще възникнат и други заблуди?” В шестнадесетата глава той казва, “Причината да не споменаваме истината е едно нещо, необходимостта да казваме истината е друго. Ще ни отнеме много време да изброим всички причини за мълчание. Но една от тях е, че трябва да мълчим за да не станат по-зле онези, които не разбират, докато сме ревностни да направим по-осведомени онези, които разбират. Всъщност, такива хора, когато казваме нещо такова, не стават по-осведомени, но също и не стават по-зле. Но когато истината е такава, че който не може да я разбере, става по-зле когато я казваме, а който може да я разбере става по-зле когато не я казваме, какво да правим? Не трябва ли да казваме истината, че да разбере онзи, който може да разбере, вместо да не я казваме и с това не само да попречим и на двамата да разберат, но също да направим по-разумния от двамата да стане по-зле, докато ако той чуе и разбере, и други могат да се научат от него? Отказваме ли да кажем това, което според свидетелството на Писанието трябва да се каже? И нима се страхуваме повече от това, че когато говорим, онзи, който не разбира, може да се съблазни; докато не се страхуваме от това, че като мълчим, онзи, който разбира истината, може да бъде въвлечен в лъжа?” В двадесета глава, засягайки отново този предмет, той го потвърждава още по-ясно: “Следователно, ако апостолите и учителите на Църквата след тях правеха и двете; ако беседваха благочестиво върху вечния Божий избор, и в същото време държаха вярващите под дисциплината на благочестивия живот, как могат тези хора в наши дни, когато са смълчани от непобедимата сила на истината, да си мислят, че са прави да казват, че това, което е казано за предопределението, не трябва да се проповядва на хората, дори да е вярно? Обратното, то трябва да бъде проповядвано на хората, та който има уши да слуша, нека слуша. А кой човек има уши, ако не ги е получил от Този, Който е обещал да ги даде? Определено, да оставим онези, които не са получили, да отхвърлят. Нека които са получили, да вземат, да пият и да живеят. Защото както трябва да проповядваме благочестието, за да се покланяме правилно на Бога; така трябва да бъде проповядвано и предопределението, та онзи, който има уши да слуша, и по отношение на Божията благодат да се хвали не със себе си, а в Бога.”

14. Августин като добър пример за правилното проповядване на Божественото предопределение

И все пак, тъй като този свят човек е имал особено желание да поучава, той регулира своя метод на поучение така внимателно, за да избегне създаването на съблазън, доколкото е възможно. Защото той ни напомня, че онези неща, които са истинни, трябва също да бъдат проповядвани по правилния начин. Ако някой се обърне към хората по този начин: “Ако не повярвате, причината е, че Бог вече ви е определил на погубление,” той не само ще насърчи мързела, но и ще подкрепи нечестието. Ако някой произнесе същото изречение в бъдещо време и каже, че онези, които чуят, няма да повярват, защото са отхвърлени, това би било проклинане, а не учение. Затова Августин правилно заповядва такива безчувствени проповедници, служители или злокобни пророци да се оттеглят от Църквата. Наистина, на друго място той правилно спори, че “човек се ползва от поправлението само когато има милостта и подкрепата на Онзи, Който прави хората, в които е Неговото благоволение, да се възползват от поправлението. Но можем ли ние да решим защо е така с едните, а не с другите? Далеч от нас да кажем, че това решение принадлежи на глината, а не на Грънчаря.” След това той казва, “Когато чрез поправлението хората дойдат или се върнат към пътя на правдата, кой изработва спасението в техните сърца освен Онзи, Който дава растеж, независимо от това кой сади и полива? Когато Му е угодно да спасява, в човека няма свободна воля да се съпротивява. Следователно, не може да има съмнение, че Божията воля (която прави каквото й е угодно на небето и на земята, и е направила бъдещите неща) не може да бъде възпряна от човешката воля, нито Бог може да бъде спрян от това, което Му е угодно, тъй като Той го прави именно чрез самата воля на хората.” И отново, “Когато привлича хора при Себе Си, нима ги връзва с физически вериги? Той действува вътре, държи вътре, движи се вътре в техните сърца, и ги привлича чрез волята, която е изработил в тях.” Не трябва също да пропускаме това, което той веднага добавя: “Тъй като не знаем кой принадлежи или не на числото на предопределените, нашето желание трябва да бъде да спасим всички; и следователно ще желаем всеки човек, когото срещнем, да стане заедно с нас съучастник в мира. Но нашият мир ще почива само върху синовете на мира. Затова, от наша страна, нека поправлението да се използва като горчиво, но спасително лекарство за всички хора, за да не погинат и да не унищожат и други хора. На Бога ще принадлежи да го направи достъпно на онези, които е предузнал и предопределил.”


[1] В българския протестантски превод този стих казва, “Като стрелец, който безогледно наранява всички, така е оня, който условя безумен, или оня, който условя скитници.” Еврейският текст е труден за превеждане, поради което различните версии дават широко многообразие от преводи на този стих. Бел. прев.



| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2003